Които я отведоха отвъд ръба на моста.
Пристъпих към ръба и надникнах през него. Сейварден висеше шест метра по-надолу, стиснала някаква сложна спирала от червено стъкло, опулена и зяпнала. Погледна ме и каза:
Ти щеше да ме удариш!
Лесно направих сметките. Ако вържех всичките си дрехи, щях да се сдобия с импровизирано въже, дълго пет метра и седемдесет сантиметра. Червената стъклена спирала се свързваше с моста някъде под мен, извън полезрението ми. Не виждах нищо, по което Сейварден би могла да се покатери. Цветното стъкло не беше толкова здраво като моста. Предполагах, че червената спирала ще се счупи от тежестта на Сейварден някъде през следващите три до седем секунди. Това бе само предположение, разбира се. Но дори да грешах двойно и тройно в преценката си, нямаше начин помощ да пристигне навреме. Дъното на бездната все така се криеше под облак. Тръбите там бяха само с няколко сантиметра по-тесни от обхвата на протегнатите ми ръце и на свой ред бяха много дълбоки.
- Брек? - чу се гласът на Сейварден, задъхан и напрегнат. - Можеш ли да направиш нещо?
Е, поне не беше „трябва да направиш нещо“.
- Имаш ли ми доверие? - попитах я.
Очите й се разшириха още повече, дишането й се накъса. Нямаше ми доверие, знаех го. Още беше с мен само защото ме мислеше за правителствена агента, следователно човек, от когото не можеш да избягаш; беше си внушила, че Радч я смята за достатъчно важна да ме прати по петите й - подценяването на собствената значимост никога не е било сред недостатъците на Сейварден, - а може би й бе писнало да бяга от света и от себе си. Готова беше да се предаде. Друго не разбирах - защо аз още бях с нея. Служила съм с много офицери и Сейварден категорично не беше сред любимките ми, в нито един момент.
- Да, имам ти доверие - излъга тя.
- Когато те хвана, включи бронята си и ме прегърни. - Нов пристъп на тревога заля лицето й, но време нямаше. Включих бронята под дрехите си и скочих от моста.
Едва бях докоснала с ръце раменете й, когато червеното стъкло се пръсна, разлетяха се остри парчета, блеснаха за миг и пропаднаха. Сейварден затвори очи и скри лице в рамото ми. Стисна ме толкова силно, че ако не беше бронята ми, щях да остана без въздух. Бронята ми пречеше да усетя трескавия й дъх по кожата си, чувах го, но не можех да го усетя. Така и не си включи бронята.
Ако не бях така осакатена и ако разполагах с необходимите данни, лесно щях да изчисля окончателната ни скорост и за колко време ще я достигнем. Гравитацията не беше проблем, но уравнението включваше съпротивлението на раницата ми и на тежките ни якета, които плющяха край нас и влияеха на скоростта ни. Много по-лесно би било да направя изчислението за вакуум, но ние не падахме във вакуум.
В момента обаче разликата между петдесет метра в секунда и сто и петдесет метра в секунда беше по-скоро абстрактно съждение. Все още не виждах дъното. Мишената, която се надявах да уцеля, беше малка, не знаех колко време ще имаме за корекция на курса и дали въобще ще можем да го коригираме. През следващите двайсет до четирийсет секунди можехме единствено да чакаме и да падаме.
- Бронята! - извиках в ухото на Сейварден.
- Продадох я - отговори тя. Гласът й трепереше, напрегнат да надвика въздушното течение. Лицето й все така бе притиснато между врата и рамото ми.
Всичко внезапно посивя. Влага се кондензира по откритите участъци на бронята ми и моментално се изпари. 1,35 секунди по-късно видях дъното, тъмни кръгове плътно един до друг. По-големи, следователно по-близо, отколкото се надявах. Изненада ме приток на адреналин. Обърнах глава в опит да погледна право надолу покрай рамото на Сейварден към онова, което лежеше под нас.
Предназначението на бронята е да разсее на голяма площ силата от сблъсъка с куршум и да отдели част от нея във вид на топлина. Бронята е практически непробиваема, но въпреки това можех да пострадам и дори да умра, ако спрямо мен бъде приложена достатъчно сила. Чупила бях кости, губила бях тела под градушка от куршуми. Не бях сигурна как ще се отрази на бронята ми - и на самата мен - триенето при обратното ускорение. Имах някои скелетни и мускулни подобрения, но нямах представа дали ще са достатъчни. Не бях в състояние да изчисля колко бързо падаме, колко енергия трябва да бъде отделена, за да намалим скоростта си до нещо приемливо, нито колко горещо ще стане под и около бронята ми. Без броня Сейварден не можеше да ми помогне.
Разбира се, ако бях като преди, всичко това нямаше да има значение. Щях да имам и други тела. Чудех се защо не бях оставила Сейварден да падне. Не трябваше да скачам. Падах, а още не разбирах защо съм скочила. Но в мига на избора бях установила, че не мога просто да обърна гръб.