Вече бях придобила представа за разстоянието ни в сантиметри.
- Пет секунди - извиках през вятъра. Докато го кажа, станаха четири. Ако извадехме много голям късмет, щяхме да паднем право в някоя тръба и тогава можех да убия скоростта ни, като опра ръце и крака в стените. Ако извадехме много голям късмет, топлината от триенето нямаше да изгори до смърт незащитената Сейварден. А с още повече късмет щях да се отърва със счупени китки и глезени. Всичко това ми изглеждаше крайно невероятно, но нещата ги решава Амаат.
Падането не ме притесняваше. Можех да падам вечно, без да пострадам. Проблемът е в спирането.
- Три секунди - викнах.
- Брек - проплака Сейварден. - Моля те.
Някои отговори нямаше да получа никога. Зарязах изчисленията. Не знаех защо съм скочила, но в онзи миг това вече нямаше значение, в онзи миг не съществуваше нищо друго.
- Каквото и да стане - една секунда, - не ме пускай,
Мрак. Удар нямаше. Протегнах ръце настрани и те моментално се устремиха нагоре, китките и единия! ми глезен се счупиха въпреки бронята, сухожилия и мускули се късаха, усетих, че се килваме на една стра на. Въпреки болката прибрах краката и ръцете си, после ги протегнах отново, бързо, да компенсирам първоначалната си грешка. Миг по-късно траекторията ни се изправи. Нещо в десния ми крак се счупи, но нс можех да мисля за това. Сантиметър по сантиметър скоростта ни намаляваше.
Вече нямах контрол върху ръцете и краката си, можех единствено да ги притискам в стените, с надежда та че няма пак да изгубим равновесие и да пропаднем с главата надолу към смъртта си. Болката беше остра, ослепителна, блокираше всичко освен числата - разстояние (приблизително), намаляващо в сантиметри (също приблизително); скорост (приблизителна) намаляваща; външна температура на бронята (нараства ща в крайните точки, възможен риск от надхвърляме на приемливите параметри, възможни наранявания в резултат), - но числата не ми говореха почти нищо, болката беше по-гръмогласна и по-непосредствена оз всичко друго.
Но числата бяха важни. Сравнението между разстоянието и темпа на обратното ни ускорение вещаеше катастрофа. Опитах се да си поема дъх, установих, че не ми е възможно, после се опитах да приложа още по- голям натиск върху стените.
За останалата част от спускането нямам никакъв спомен.
Събудих се по гръб, със силни болки. В ръцете по цялата дължина, в раменете. В стъпалата и краката. Пред мен - точно над мен всъщност - кръг сива светлина.
- Сейварден - опитах се да кажа, но от устата ми излезе само накъсан стон. - Сейварден. - Този път успях да изрека името, но много тихо, бронята изкриви звука. Изключих я и опитах отново: - Сейварден.
Успях да извъртя глава. Видях, че лежа на земята, коленете свити на една страна, десният ми крак - изкривен под неестествен ъгъл, ръцете ми лежаха покрай тялото. Опитах се да размърдам пръсти и не успях. Да вдигна ръка - безуспешно, разбира се. Опитах се да помръдна десния си крак и бях възнаградена с нов пристъп на болка.
Нямаше никого освен мен. Нищо освен мен... не виждах раницата си.
Преди време, стига в орбита да имаше радчайски кораб, можех да се свържа с него на мига. Но ако се намирах на място, където би могло да има радчайски кораб, цялата тази история никога не би могла да се случи.
Ако бях оставила Сейварден в снега, това никога нямаше да се случи.
А бях стигнала толкова близо. След двайсет години планиране, усилия и сложни маневри, две стъпки напред тук и една стъпка назад там, бавно и търпеливо бях стигнала толкова далеч при минимални шансове.
Многократно бях хвърляла жребия, залагайки не само успеха, а и живота си, и всеки път бях печелила, или поне не бях губила толкова зле, че да се откажа.
Досега. И то заради такава глупост. Облаци скриваха недостижимото небе над мен, бъдещето, което вече нямах, целта, която не можех да постигна. Провал.
Затворих очи да спра сълзите - не бяха от физическата болка. Ако се провалях, нямаше да е защото съм се отказала, никога, в нито един момент. По някакъв начин Сейварден се беше измъкнала. Щях да я намеря. Ще си почина малко, ще се стегна, ще намеря сили да извадя портативния предавател от джоба на якето си и да повикам помощ или ще открия някакъв друг начин да се измъкна оттук, дори ако трябва да пълзя с окървавените си и безполезни крайници. Ще го направя - въпреки болката. Може и да умра, но поне ще съм се опитала.