14.
Една от трите Мианаай не се спусна към палуба Вар, а излъчи кода на централната зала за достъп. „Невалиден достъп“, помислих си, когато получих кода, но въпреки това спрях асансьора на поисканото ниво и отворих вратата. Мианаай отиде право при главната ми конзола, извика с жест архивите и прегледа набързо файловете от последния век. Навъси чело и спря списъка на период от няколко години преди и след последната си визита, петгодишния период, в който попадаха файловете, които бях скрила от нея.
Другите две Мианаай оставиха багажа си в каютата и отидоха в току-що осветената и бавно затопляща се декадна стая на палуба Вар. Седнаха на масата. От стената с усмивка ги гледаше цветното стъклено изображение на валскааиански светец. Без да отваря уста, тя поиска информация от мен - подбрани на случаен принцип спомени от петгодишния период, който бе привлякъл вниманието й в централната зала за достъп. Мълчалива и безизразна - нереална в някакъв смисъл, защото я възприемах само чрез зрението си, без допълнителна информация за физическото й състояние - тя изгледа спомените ми, които се въртяха пред очите и в ушите й. Започвах да се съмнявам в достоверността на собствените си спомени за онази визита. Изглежда, нямаше и следа от нея в информацията, която Ана- андер Мианаай преглеждаше, нищо извън рутинните операции.
Но нещо явно бе привлякло вниманието й към конкретния период. А и как да си обясня онова с „невалидния достъп“? Анаандер Мианаай имаше валиден достъп до всичко, винаги. И защо бях отворила файловете си въпреки съобщението за невалиден достъп? Когато едната Анаандер в декадната стая се намръщи, каза: „Не, нищо“ и насочи вниманието си към по-ско- рошни данни, изпитах огромно облекчение.
Междувременно капитаната и другите ми офицери се занимаваха с обичайните неща за деня - тренировки, физическа подготовка, храна, разговори - в пълно неведение за появата на Анаандер Мианаай, лордата на Радч. Цялата тази история беше сбъркана.
Лордата на Радч наблюдаваше как моите Еск лейтенанти си разменят удари под кръста по време на закуска. Наблюдаваше ги тройно. Без видима промяна в изражението. Едно Вар сервира чай пред всяко от двете идентични облечени в черно тела в декадната стая на палуба Вар.
- Лейтенанта Оун - каза едната Анаандер. - Била ли е извън прякото ти полезрение след инцидента? - Не уточни кой инцидент има предвид, но не би могла да говори за друго освен за събитията в храма на Иккт.
- Не, милорда - отговорих аз през Едно Вар.
В централната зала за достъп лордата на Радч вкарваше кодове за достъп, които биха й позволили да промени кажи-речи всичко, което поиска, в ума ми. Невалиден, невалиден, невалиден. Съобщенията изскачаха едно след друго. Ала всеки път аз потвърждавах достъпа, който тя нямаше. Зави ми се свят, гадеше ми се, започвах да осъзнавам какво трябва да е станало, но в паметта ми нямаше нищо, което да потвърди подозренията ми, да изясни въпроса, да отхвърли съмненията.
- Обсъждала ли е инцидента с някого?
Едно поне беше ясно - Анаандер Мианаай действаше срещу себе си. Тайно. Разделена беше на две - най- малко на две. Долавях бегли следи от другата Анаандер, онази, която бе променила кодовете за достъп, същите, които сегашната си мислеше, че променя за своя изгода.
- Обсъждала ли е инцидента с някого?
- Съвсем накратко, милорда - отговорих аз. За пръв път в дългия си живот бях истински уплашена. - С лейтенанта Скааиат от „Правдата на Енте".
Как бе възможно гласът ми - Едно Вар - да говори толкова спокойно? Как изобщо ми идваха думи, как избирах отговори на въпросите, когато самата основа на действията ми, на причината за съществуванието ми дори, бяха поставени под съмнение?
Едната Мианаай се намръщи, не онази, която говореше, а другата.
- Скааиат - каза тя с лека погнуса. Изглежда, не долавяше внезапния ми пристъп на страх. - От известно време имам съмнения относно Оуер. - Оуер беше фамилното име на лейтенанта Скааиат, но какво общо имаше това със събитията в храма на Иккт, нямах представа. - Така и не намерих доказателство обаче. - Това също ми прозвуча непонятно. - Пусни ми разговора.
Когато лейтенанта Скааиат каза: „Ако ще правиш нещо откачено, поне изчакай момент, когато това ще има значение“, едното тяло се наведе рязко напред и възкликна гневно. Секунди по-късно, когато в разговора се спомена станция Име, телата вдигнаха вежди. За миг се уплаших, че лордата на Радч ще долови смущението ми от непредпазливия и несъмнено опасен тон на онзи разговор, но тя не каза нищо. Не беше го забелязала, предполагам, така както не бе забелязала и силната ми тревога, когато си дадох сметка, че тя вече не е една личност, а две, които са в конфликт помежду си.