- Не е доказателство. Не стига - каза Мианаай, в неведение за тревогите ми. - Но е опасно. Оуер трябва да застане на моя страна. - И това не го разбрах, в началото поне. Оуер бяха от централна планета на радчайския космос, бяха богати и влиятелни толкова отдавна, че си позволяваха да критикуват управлението и го правеха често, макар и достатъчно предпазливо, за да избегнат сериозни неприятности.
Познавах къща Оуер от много време, носила бях на борда си техни млади лейтенанти, познавала ги бях като капитани на други кораби. Вярно, никоя Оуер, подходяща за военна служба, не проявяваше в крайна степен фамилните тенденции. Твърде изостреното чувство за справедливост или склонността към мистика не са качества, подходящи за военни кампании по анексиране. Нито за голямо богатство и висок обществен статут - моралният гняв на фамилия Оуер намирисваше на двуличие предвид комфорта и привилегиите, с които се ползваше древна къща като тяхната, и макар да надигаха възмутено глас срещу определени неправди, те оставаха необяснимо слепи за други.
Във всеки случай сардоничната практичност ни лейтенанта Скааиат не беше чужда на къщата й. Тя беше просто по-мека и по-поносима версия на фамилната склонност към войнстваща праведност.
Без съмнение всяка Анаандер смяташе своята кауза за по-справедливата. (По-приличната и по-ползотворната. Със сигурност.) Предвид слабостта на Оуер към справедливите каузи членовете на къщата вероятно щяха да подкрепят по-достойната страна. Ако изобщо подозираха, че съществуват страни в случая.
Всичко казано по-горе би било валидно, разбира сс, само ако приемем, че някаква част от Анаандер Мианаан вярва, че Оуер се водят от любов към справедливостта, а не от личен интерес, маскиран като правдолюбие. И че всяка отделна Оуер би могла, в един или друг момент, да бъде насочена с помощта на едното или на другото.
И все пак. Възможно бе някаква част от Анаандер Мианаай да вярва, че Оуер (било като фамилия, било конкретни представители на къщата поотделно) автоматич но би подкрепила каузата й, стига да се убеди в нейната справедливост. И със сигурност си даваше сметка, че не успее ли да ги убеди - фамилията или отделен неин представител, - това ще ги превърне в нейни заклети врагове.
- Салиер... - Анаандер Мианаай се обърна към Едно Вар, който стоеше мълчаливо до масата. - Дариет - Салиер, изглежда, е съюзник на лейтенанта Оун. Защо?
Въпросът ме притесни по причини, които в голяма степен ми убягваха.
- Не мога да кажа със сигурност, милорда, но смятам, че лейтенанта Дариет смята лейтенанта Оун за способна офицера, а и се отнася с нужното уважение към нея като към старша офицера на декадата. - Освен това вероятно се чувстваше достатъчно сигурна на мястото си, за да не се дразни, че лейтенанта Оун е едно стъпало над нея в йерархичната стълбица. За разлика от лейтенанта Исааиа. Но не го казах на глас.
- Значи не е свързано с политическите й пристрастия?
- Не разбирам какво имате предвид, милорда - казах аз, искрено, но с нарастваща тревога.
Обади се друго тяло на Анаандер Мианаай:
- На глупак ли ми се правиш, Кораб?
- Моля милордата да ме извини-отговорих аз, все така през Едно Вар. - Ако знаех какво търси милордата, по- лесно бих предоставила най-подходящата информация.
В отговор Мианаай каза:
- „Правдата на Торен“, кога за последен път бях на борда ти?
Ако кодовете за достъп бяха валидни, щях да съм тотално неспособна да скрия каквото и да било от лордата на Радч.
- Преди двеста и три години, четири месеца, една седмица и пет дни, милорда - излъгах аз, без да съм наясно със значимостта на въпроса.
- Дай ми спомените си за инцидента в храма - нареди Мианаай и аз се подчиних.
И излъгах отново. Защото макар индивидуалните потоци спомени и данни да бяха непроменени, онзи миг на ужас и колебание, когато един от сегментите ми се уплаши, че може би ще се наложи да застреля лейтенанта Оун, липсваше. Липсата му би трябвало да е невъзможна.
Изглежда съвсем конкретно, когато казвам „аз“. На- времето „аз“ означаваше „Правдата на Торен“, целия кораб и всичките му второстепенни сегменти. Отделната единица може да е силно фокусирана върху настоящата си задача, но това я „отделяше“ от мен толкова, колкото ръката ми е отделена, докато прави нещо, което не изисква пълното ми внимание.
Почти двайсет години по-късно „аз“ вече означаваше отделно тяло, отделен мозък. Постепенно стигнах до извода, че това разделение между „аз“-„Правдата на Торен“ и „аз“-Едно Еск не е станало изведнъж, от раз, в един миг, преди който „аз“ е било едно, а след това „аз“ е станало „ние“. Не, тази промяна в гледната точка винаги е съществувала като възможност, като потенциал. Нещо, което не бива да се допуска. Но как се беше превърнало от потенциална възможност в реалност така безвъзвратно и неотменимо?