В каютата на лейтенанта Оун лейтенанта Дариет въздъхна.
- Просто мисля, че твърде много се тормозиш. На кого му пука какво казват хора като тях?
- Лесно е да не ти пука, когато си богата и социално равна на „хора като тях“.
- Тези неща не би трябвало да имат значение - настоя лейтенанта Дариет.
- Не би трябвало. Но имат.
Л ейтенанта Дариет се намръщи. Беше гневна и объркана. Бяха водили този разговор и преди и всеки път стигаха дотук.
- Както и да е. Във всеки случай, трябва да пратиш съобщение на Скааиат. Какво можеш да загубиш? Най- много да не ти отговори. А току-виж... - Лейтенанта Дариет повдигна леко едното си рамо. Жест, който казваше: „поеми риска и виж какви карти ще ти раздаде съдбата“.
Ако се поколебаех и за част от секундата, преди да отговоря на зададения ми въпрос, Анаандер Мианаай щеше да разбере, че коригиращите кодове, които беше въвела в системата ми, не действат. Едно Вар беше напълно спокоен, безразличен в най-висша степен. Назовах няколко офицери, които имаха ясни становища за или против реформата.
- Останалите - добавих - предпочитат да изпълня ват заповеди и да си вършат пряката работа, без да сс главоболят за политика. Доколкото мога да преценя.
- Но би могло да им се повлияе, да бъдат тласнати и едната или другата посока - изтъкна Мианаай.
- Не бих могла да знам, милорда. - Страхът ми сс усилваше, но някак встрани от мен. Пълната липса ни реакция от страна на сегментите ми правеше чувство то на ужас далечно и нереално. Познавах кораби, които бяха сменили второстепенните си екипажи с човешки и твърдяха, че това е променило възприятието им з;| чувства, макар данните, които ми бяха показали, да нс го потвърждаваха категорично.
Лейтенанти Оун и Дариет чуха приглушената песен на Едно Еск, простичка мелодия от само четири стихчета:
Вървях си аз, вървях,
когато срещнах любовта си.
По улицата си вървях,
когато любовта видях.
- По-хубава е тя от диамант, по-ценна от янтар и злато - казах.
- Радвам се, че Едно Еск се е върнал към старите си навици - каза лейтенанта Дариет. - Първия ден беше направо зловещо.
- Две Еск не ви е пял - изтъкна лейтенанта Оун.
- Така е, но... - Лейтенанта Дариет направи колеблив жест. - Не беше редно някак. - Погледна замислено лейтенанта Оун.
- Не мога да говоря за това - каза лейтенанта Оун, полегна отново и закри очите си с ръце.
На командната палуба капитаната на стотна Рубран беше привикала декадните командири: пиеха чай и обсъждаха графици и отпуски.
- Не каза нищо за капитана Рубран - подхвърли Мианаай в декадната стая на палуба Вар.
Така беше. Познавах капитана Рубран отлично, знаех всеки неин дъх, всяко потрепване на всеки мускул в тялото й. Беше моя капитана от петдесет и шест години.
- Никога не съм я чувала да изказва мнение по въпроса - казах аз, без да се отклонявам от истината.
- Никога? Значи със сигурност има мнение, но го крие.
Това ми се стори нелогично. Ако говориш, мнението ти става ясно за всички. Ако не говориш, това се приема като доказателство за наличието на мнение. Ако капитана Рубран кажеше: „Честно, нямам мнение по този въпрос“, щеше ли и това да е доказателство за противното?
- Със сигурност е присъствала, когато други са обсъждали реформата - продължи Мианаай. - Какви бяха чувствата й по време на тези дискусии?
- Раздразнение - отговорих аз през Едно Вар. - Нетърпение. Понякога се отегчаваше.
- Раздразнение - повтори замислено Мианаай. - Какво толкова я е дразнило? - Не знаех отговора, затова си замълчах. - Предвид фамилните й връзки ми е трудно да преценя накъде ще се наклони. А не искам да се смразя с къщата й, преди да се е стигнало до открити действия. Трябва да действам внимателно с капитана Рубран. Същото, разбира се, ще направи и тя.
Под „тя“ имаше предвид себе си.
Не беше попитала какви са моите политически пристрастия. Може би защото те нямаха значение. А и аз бях изминала доста път по курса, заложен ми от другата Мианаай. Няколкото тела на лордата и четирите сегмента на Едно Вар, които бях размразила да ги обслужват, само подчертаваха колко празна е палубата - Вар и всички други палуби под нея чак до двигателния ми отсек. Стотици хиляди второстепенни спяха в трюмовете ми. През следващите няколко години щяха да ги извадят оттам - или за да ги преместят другаде на съхранение, или за да ги унищожат, но и в двата случая повече никога нямаше да се събудят. А мен щяха да ме пратят в постоянна орбита около някоя планета, завинаги. Двигателите ми със сигурност щяха да бъдат деактивирани. Или щяха просто да ме унищожат макар че досега не бяха унищожили никой от нас, корабите, а и бе много по-вероятно да ме използват за космическо общежитие или за ядро на малка станция.