- Членовете на военните сили трябва да се регистрират, когато влязат в системата - продължи лекарата.
- Помня, че и аз чух за такова изискване.
- Вие регистрирахте ли се?
- He, защото не съм член на военните сили. - Не беше съвсем лъжа. Не бях член. Бях оборудване. При това самотно и безполезно оборудване.
- Нашият център не е в състояние - каза лекарата дори по-строго отпреди - да работи с вида импланти и подобрители, които имате вие. Не мога да гарантирам за резултата от процедурите, които програмирах. Съветвам ви да отидете на лекар, като се приберете у дома. На Герентат. - Последното прозвуча леко скептично, учтив намек, че не ми вярва.
- Изпишете ли ме, смятам по най-бързия начин да се прибера у дома - казах аз, както се чудех дали лекарата не е докладвала за нас като за възможни шпиони. Едва ли - ако ни беше докладвала, нямаше да ме разпитва, а просто щеше да изчака властите. Значи не ни беше докладвала. Защо?
Един възможен отговор подаде глава през открехнатата врата и извика жизнерадостно:
- Брек! Събудила си се! Вуйчо лежи на горния етаж. Какво стана? Приятелят ти твърди, че си скочила от моста, но може би не съм го разбрала, защото това е невъзможно. По-добре ли си вече? - Момичето влезе в стаята. - Здравейте, докторе. Брек ще се оправи ли?
- Да. До утре корективите трябва да са паднали. Освен ако междувременно нещо не се обърка. - И с това обнадеждаващо изказване се обърна и излезе.
Момичето седна на ръба на леглото ми.
- Приятелят ти изобщо не го бива на тиктик. Добре че не го научих на онази част, където се правят залози, иначе нямаше да му останат пари да плати на лекарката. А и парите са твои, нали така? От летящата машина.
Сейварден се намръщи.
- Какво? Какво казва тя?
Реших да проверя съдържанието на раницата си при първа възможност.
- Щеше да си ги спечели обратно на табла.
Ако се съдеше по изражението на момичето, то изобщо не ми повярва.
- Не трябва да слизаш под моста. Познавам един, чиято приятелка имала братовчед, който слязъл под моста и някой хвърлил отгоре половин хляб и хлябът го ударил по главата, обаче паднал толкова бързо, че му строшил черепа, размазал му мозъка и го убил.
- Много ми хареса как пя братовчедка ти. - Не исках да говорим за случилото се.
- Прекрасна е, нали? О! - Обърна глава, сякаш е чула нещо. - Трябва да тръгвам. Ще дойда да те видя пак!
- Ще се радвам - казах аз и момичето си тръгна на бегом. Обърнах се към Сейварден. - Колко струва лечението ми?
- Горе-долу колкото взех за летящата машина - каза тя и сведе глава, може би от неудобство. Или от нещо друго.
- Взе ли нещо от раницата ми?
Тя вдигна отново глава.
- Не! Кълна се, че не съм вземала. - Не отговорих.
- Не ми вярваш. Не те виня. Можеш да провериш, щом паднат корективите от ръцете ти.
- Ще проверя. И после какво?
Тя се намръщи въпросително. Нормално беше да не разбира - беше стигнала дотам (по погрешка) да ме прецени като човек, който заслужава уважение. Но явно изобщо не й беше хрумнало, че може да не е толкова ценна за Радч, та властите да пратят офицера от специални мисии по следите й.
- Никоя не ме е пращала след теб - казах аз. - Намерих те случайно. И доколкото знам, никоя не те търси. Искаше ми се да мога да използвам ръцете си, за да я отпратя с жест.
- Защо си тук тогава? Нилт не подлежи на предстоящо анексиране, защото вече няма анексирания. Така разбрах.
- Няма анексирания - потвърдих аз. - Но не е в това въпросът. Въпросът е, че си свободна да идеш където искаш. Нямам заповеди да те върна в Радч.
Сейварден помълча шест секунди, после каза:
- И преди съм се опитвала да се изчистя. И успях. На онази станция имаше програма - изчистваш се и ти дават работа. Една от техните служители ме замъкна в клиника, изкъпа ме и ми каза за сделката. Работата не струваше, сделката - също, но ми беше писнало. Мислех, че ми е писнало от дрогата.
- Колко издържа?
- Няма и шест месеца.
- Сега разбираш ли - казах аз след двесекундна пауза - защо не ти вярвам?
- Разбирам. Но този път е различно. - Наведе се напред, изглеждаше искрена. - Нищо не ти прояснява мозъка като мисълта, че ей сегичка ще умреш.
- Ефектът често е временен.
- На станцията ми обясниха, че можели да ми дадат нещо, така че кефът никога повече да не ми действа. Но преди това трябвало да се подложа на терапия, която да установи и отстрани причината, накарала ме да посегна към него, иначе просто съм щяла да го заменя с друг наркотик. Глупости, както вече казах, но истината е, че ако сериозно съм смятала да сложа край, щях да съм го направила още тогава.