Докато бяхме при Стриган, бях останала с впечатлението, че причините Сейварден да посегне към наркотика са прости и ясни, поне така излизаше от собствените й думи.
- Каза ли им защо си започнала? - Тя не отговори. - Каза ли им коя си?
- Не, разбира се.
Предполагах, че за нея двата въпроса са неразривно свързани.
- На Гарседд си се изправила лице в лице със смъртта.
Тя потрепна едва доловимо.
- И всичко се промени. Събудих се и открих, че целият ми живот е останал в далечното минало. Неприятно минало при това, никоя не изгаряше от желание да ми обясни какво е станало, всички бяха толкова любезни и усмихнати, всичко беше толкова фалшиво. И не виждах никакво бъдеше пред себе си. Слушай. - Наведе се отново напред, напрегната, чак леко задъхана. - Ти си тук съвсем сама, по собствена инициатива, и това очевидно е така, защото си подходяща, иначе не биха ти поставили тази задача. - Направи кратка пауза, може би размишляваше коя за какво е подходяща, коя каква задача е получила, но бързо се отказа от тези размишления. - Но нищо не ти пречи рано или късно да се върнеш в радчайския космос, да намериш хора, които те познават, хора, които те помнят, място, където си си у дома, дори често да пътуваш надалече. Където и да отидеш, винаги си част от картинката, и дори никога да не се върнеш, ще знаеш, че картинката е някъде там. Но когато отвориха онази спасителна капсула, всички, които са ме познавали някога, бяха мъртви от седемстотин години. Или повече. Дори... - Гласът й трепна и тя замълча, вперила поглед някъде покрай мен. - Дори корабите.
„Дори корабите“.
- Корабите? А не просто твоят кораб, „Мечът на Нафтас“?
- Моят... първият кораб, на който служих. „Правдата на Торен". Реших, че ако открия къде е, бих могла да изпратя съобщение и... - Махна с ръка да заличи остатъка от изречението. - Беше изчезнал. Преди десетина... не, чакай... трудно се оправям с времето. Преди петнайсетина години. - Двайсет по-скоро. - Никоя не можа да ми каже какво е станало. Никоя не знае.
- Някой от корабите, на които си служила, харесвал ли те е? - попитах аз, като внимавах гласът ми да е спокоен. Неутрален.
Тя примигна. Изправи гръб.
- Това е странен въпрос. Ти имаш ли някакъв опит с кораби?
- Да - казах. - В интерес на истината. - И двата кораба, на които беше служила, „Мечът на Нафтас“ и „Правдата на Торен“, вече не съществуваха.
- Корабите винаги са привързани към своите капитани.
- Не както преди. - Много, много отдавна. - И въпреки това си имат фаворити. - Макар че въпросните фаворити невинаги знаеха за това. - Не че има значение всъщност. Корабите не са хора, програмирани са да ти служат, да бъдат „привързани“ към теб.
Сейварден се намръщи.
- Ядосана си. Умееш да прикриваш гнева си, но знам, че си ядосана.
- Защо скърбиш за своите кораби? - попитах. - За- щото са мъртви? Или защото не са тук да ти осигурят внимание и грижа? - Мълчание. - Или за теб това е едно и също? - Сейварден продължаваше да мълчи. - Нека сама отговоря на въпроса си. Ти никога не си била фаворит на нито един от своите кораби. Според геб е невъзможно един кораб да си има фаворити.
Очите й се разшириха, може би от изненада, може би от друго.
- Познаваш ме твърде добре. Как да повярвам, че не си тук заради мен? Стигнах до това логично обяснение веднага щом се замислих по въпроса.
- Което е било наскоро - казах аз.
Тя не обърна внимание на репликата ми.
- Ти си първият човек, когото чувствам поне в минимална степен близък, откакто ме извадиха от капсулата. Почти все едно те познавам. Все едно ти ме познаваш. Не знам защо е така.
Аз знаех, разбира се. Но не беше сега моментът да обясня, не сега, когато бях уязвима и прикована към леглото.
- Уверявам те, че не съм тук заради теб. Тук съм по своя, лична работа.
- Скочи от моста заради мен.
- И не желая да бъда причината, поради която да се откажеш от наркотика. Не нося отговорност за теб. Ще трябва да се справиш с това сама. Ако изобщо ще се опитваш.
- Ти скочи от моста заради мен. До дъното на пропастта имаше поне три километра. Повече. Това е... това е... - Тя млъкна и поклати глава. - Оставам с теб.
Затворих очи.
- Преценя ли, че смяташ отново да откраднеш от мен, ще ти счупя и двата крака и ще те зарежа, и ако някога отново ме видиш, то ще е плод на чиста случайност. - Само дето за радчаите случайност не съществуваше.
- Едва ли мога да възразя срещу това.
- Не те и съветвам.
Тя се изсмя, после мълча петнайсет секунди.
- Нека те питам нещо, Брек - подхвана след това. - Щом си тук по лична работа, която няма нищо общо с мен, защо носиш в раницата си гарседдайско оръжие?