В същото време, в декадната стая на палуба Вар, Анаандер Мианаай ми казваше:
- Разбираш какъв е залогът. Какво означава това за Радч. - Аз кимнах в знак на съгласие. - Знам, че това сигурно те тревожи. - Откакто се беше качила на борда ми, за пръв път отваряше дума за моето отношение. - Накарах те да обслужиш целите ми, за доброто на Радч. Желанието да ми служиш е част от естеството ти. А сега трябва не само да ми служиш, а и да ми се противопоставяш.
Помислих си, че тя всъщност значително ме бе улеснила в последното. Една от двете й половини поне, не бях сигурна коя точно. Но през Едно Вар казах само:
- Да, ми лорда.
- Ако тя успее, Радч рано или късно ще се фрагментира. Не центърът, не самият Радч. - Когато говорят за Радч, повечето хора имат предвид целия радчайски космос, но в действителност Радч е конкретно място, дайсънова сфера - напълно затворена и самостоятелна мегаструктура около звезда. В сферата не се допускаше нищо нечисто в религиозно-ритуалния смисъл на думата, нищо нецивилизовано или нечовешко не прекрачваше границите й. Едва нищожна част от клиентите на Мианаай бяха стъпвали някога там, а къщите, които можеха да се похвалят с предтеча, живял в сферата, се брояха на пръстите на едната ръка. Не беше ясно дали някоя в сферата знае или се интересува от действията на Анаандер Мианаай, от разширяването и дори съществуването на радчайския космос. - Самият Радч ще оцелее по-дълго. Но моята територия, поясът, който-изградих, за да го защитя, да го опазя чист, ще спре да съществува като такъв. Постигнах толкова много, построих всичко това... - обхвана с широк жест стените на декадната стая, имайки предвид целия радчайски космос. - Построих всичко това, за да опазя центъра в безопасност. Чист, незаразен. Не можех да го поверя другиму. А сега излиза, че не мога да го поверя и па самата себе си.
- Едва ли е така, милорда - казах аз, понеже не знаех какво друго да кажа, не знаех и какво по-точно отричам с думите си.
- А междувременно ще загинат милиарди граждани - продължи тя, сякаш не ме е чула. - В бойни действия или поради липса на ресурси. А аз...
Поколеба се. Единството, помислих си аз, съдържа в себе си идеята за разединение. Началото съдържа и изисква край. Но не го казах гласно. Най-силната и влиятелна особа във вселената нямаше нужда аз да й чета лекции по религия и философия.
- А аз вече съм прекършена - завърши тя. - Единствената ми надежда е да прекратя процеса. Да отстраня онова, което вече не е част от мен.
Не знаех какво трябва да кажа, какво би могло да се каже изобщо. Нямах съзнателен спомен за първия си разговор с лордата на Радч, макар вече да не се съмнявах, че такъв разговор е имало, че и преди Анаандер Мианаай ми е обяснявала действията си, след като е използвала специалните си кодове за достъп и е променила... нещо. Разговорът трябва да е звучал по подобен начин, навярно с почти същите думи. В крайна сметка събеседницата ми беше същата, и преди, и сега.
- И - продължи Анаандер Мианаай - трябва да отстраня оръжията на врага си, да ги отстранявам при всеки удобен случай. Прати ми лейтенанта Оун.
Лейтенанта Оун вървеше към палуба Вар, изпълнена с опасения, в неведение защо я пращам там. Попитала ме бе настоятелно, но аз отказах да отговоря, с което допълнително засилих усещането й, че нещо никак, ама никак не е наред. Ботушите й ехтяха кухо по белия под въпреки присъствието на Едно Вар. Вратата на декадната стая се отвори с плъзгане пред нея, почти безшумно.
Видът на Анаандер Мианаай в стаята беше като удар с юмрук за лейтенанта Оун, юмрук от страх, изненада, ужас, шок, съмнения и объркване. Лейтенанта Оун си пое три път въздух, по-плитко, отколкото й се искаше - така поне ми се стори, - след това поизправи рамене, влезе в стаята и се просна на пода.
- Лейтенанта - каза Анаандер Мианаай. Акцентът и тонът й бяха прототипът на изящните гласни, характерни за говора на лейтенанта Скааиат, и на вродената презрителна арогантност, която се излъчваше от лейтенанта Исааиа. Лейтенанта Оун лежеше ничком и чакаше. Изтръпнала от страх.
Както и преди, получавах от Мианаай само онази информация, която тя ми изпращаше по свой избор. Нямах данни за физическото й състояние. Изглеждаше спокойна. Равнодушна. Сигурна бях, че това впечатление е лъжливо, макар да нямах представа защо съм стигнала до този извод, освен че досега Мианаай винаги се изказваше зле за лейтенанта Оун, вместо да я хвали, както би трябвало.
- Кажете ми, лейтенанта - каза Мианаай след дълго мълчание, - откъде са дошли онези пушки и какво според вас се случи в храма на Иккт.