Щеше да извади Две Вар, Три Вар, Четири Вар и колкото други успее да събуди и да ги прати било към централната зала за достъп, било към двигателите. Или и към двете. И поради липса на информация те щяха да се подчинят на Анаандер Мианаай и да решат, че на мен са ми се разхлопали дъските. В момента обяснявах на капитана Рубран как стоят нещата, но нямаше гаранция, че тя ще ми повярва, частично дори.
Същата пулсация, която се чуваше от долните нива, сега прозвуча и около мен. Моите офицери вадеха сегменти Еск за размразяване. Стигнах до шлюза, отворих шкафчето до него и извадих вакуумен костюм по размер на този си сегмент.
Не знаех колко време ще мога да удържа централната зала за достъп и двигателите. Не знаех колко отчаяна е Анаандер Мианаай и колко голяма опасност съзира в мен. Топлинният щит на двигателите имаше мощни защити, но аз знаех как да мина през тях. Същото със сигурност важеше и за лордата на Радч.
Каквото и да станеше в близко бъдеще, беше почти сигурно, че ще умра малко след като стигнем до Валскаай, ако не и преди това. Но нямаше да умра безропотно, без да съм взела думата.
Трябваше да стигна до някоя совалка, да се кача на борда й, после ръчно да я разкача от кораба и да напусна „Правдата на Торен“ - себе си - в най-точния момент, с най-точната скорост, да поема по най-точния курс и да пресека стената на заобикалящия ме мехур от нормално пространство.
Успеех ли да направя всичко това, щях да се озова в система с портал на четири скока от Палата Ирей, една от провинциалните централи на Анаандер Мианаай. Бих могла да й кажа какво е станало.
Совалките бяха скачени откъм този борд на кораба. Шлюзовете и разкапващите механизми би трябвало да работят гладко - всички те бяха част от оборудването, което тествах и поддържах лично. И въпреки това осъзнах, че се тревожа нещо да не се обърка. Е, по- добре това, отколкото да си мисля как се сражавам срещу собствените си офицери. Или как топлинният щит на двигателите пада.
Затегнах шлема си. Дъхът свистеше в ушите ми. По-бързо от нормалното. Насилих се да дишам по- бавно и по-дълбоко. Хипервентилацията нямаше да ми помогне с нищо. Трябваше да действам бързо, но не толкова, че да допусна фатална грешка от глупост.
Докато чаках шлюзът да завърши цикъла си, усещах как самотата ме притиска като непробиваема стена. Обикновено лесно пренебрегвах дреболии като силните емоции на едно тяло. Но сега това едно тяло беше единственото тяло, нямах нищо извън него, с което да облекча стреса си. Останалото от мен беше тук, навсякъде около мен, но недостъпно. Скоро, ако всичко минеше по план, дори нямаше да съм близо до себе си, нямаше дори да знам кога отново ще се събера с него. В момента можех единствено да чакам, нищо друго. И да си спомням как тежеше пистолетът в ръката на Едно Вар - в моята ръка. Аз бях Едно Еск, но какво от това? Откатът, когато Едно Вар застреля лейтенанта Оун. Вината и безпомощният гняв, залели ме в онзи миг, се бяха отлели, изместени от по-неотложни неща, но сега имах време да си спомня. Дишането ми се накъса от хлипове. За миг чак се зарадвах, че останалото от мен не може да ме види как плача.
Трябваше да се успокоя. Да си прочистя ума. Да мисля за песни. „Сърцето ми е рибка“ - помислих си, но когато отворих уста да я запея, гърлото ми се стегна. Преглътнах. Вдишах дълбоко. Сетих се за друга песен.
О, ходил ли си на война,
брониран и въоръжен до зъби?
Нима обрат на незнайна съдба
ще разоръжи гнева ни?
Външната врата се отвори. Ако Мианаай не беше използвала устройството си, дежурните офицери щяха да видят, че шлюзът се е отворил, щяха да уведомят капитана Рубран, да привлекат вниманието на Мианаай. Но тя го беше използвала и нямаше как да разбере какво правя. Посегнах покрай отвора на вратата, хванах се за най-близката скоба и се изтеглих навън.
Погледнат ли към вътрешността на портал, хората често получават световъртеж. Преди тази гледка не ме бе притеснявала, но сега бях само едно човешко тяло и установих, че то реагира по типичния начин. Чернота, която едновременно изглежда немислимо дълбока, бездънна пропаст, в която можех да падна, в която падах, и в същото време задушаваща стяга, която всеки миг ще ме смаже.
Насилих се да отклоня поглед. Тук, навън, нямаше под, нямаше гравитационен генератор, който да ме „закотви" и да ми даде горе и долу. Придвижвах се по скобите. Какво ставаше зад мен, вътре в кораба, който вече не беше мое тяло?
Минаха седемнайсет минути, докато стигна до совалката, отворя аварийния й люк и извърша ръчно разкачване. Отначало се борех е желанието да спра, да погледна зад себе си, да се ослушам за преследвачи, макар че не бих могла да чуя нищо, случващо се извън шлема ми. „Просто поддръжка - повтарях си аз. - Обикновена поддръжка по външния корпус. Рутинна процедура, позната ти до болка".