Дойдеше ли някоя, това щеше да е краят. Еск щеше да се провали, аз щях да се проваля. А и времето ми беше ограничено. Дори никоя да не ме спреше, пак можех да се проваля. Нямах нерви да разсъждавам върху шансовете си.
Когато мигът дойде, совалката беше в готовност и аз потеглих. Гледката ми беше ограничена до единствените две вградени в корпуса камери - едната при носа, другата при кърмата. „Правдата на Торен“ бързо се смаляваше зад мен и растящата паника, която потисках досега, ме връхлетя с пълни сили. Какви ги вършех? Къде отивах? Какво можех да постигна с едно-единствено тяло, глухо и сляпо, и отрязано? Какъв смисъл имаше да се опълчвам на Анаандер Мианаай, която ме беше създала, която ме притежаваше, която беше неизразимо по-могъща от мен?
Поех си дълбоко дъх. Щях да се върна в Радч. А рано или късно щях да се върна на „Правдата на Торен“, пък било то и само за последните мигове на живота си. Слепотата и глухотата ми нямаха значение. Важна бе единствено задачата пред мен. Не ми оставаше друго освен да седя в пилотското кресло на совалката и да гледам как „Правдата на Торен“ се смалява и отдалечава. И да се сетя за някоя друга песен.
Според хронометъра и ако всичко бе минало по график, „Правдата на Торен“ щеше да изчезне от екрана ми след четири минути и трийсет и две секунди. Гледах и броях, опитвах се да не мисля за нищо друго.
Картината от кърмовата камера се разля в ярко петно, белезникаво синьо, и аз затаих дъх. Когато екранът се изчисти, видях само чернота... и звезди. Бях в нормалното пространство.
Совалката ми беше излязла в нормалното пространство повече от четири минути преди графика. А и онзи синкавобял блясък... откъде се беше взел? Трябваше корабът просто да изчезне и да се появят звезди.
Мианаай не се беше опитала да превземе централната зала за достъп, нито да присъедини силите си към офицерите на горните палуби. Веднага щом бе осъзнала, че съм под влиянието на врага й, бе решила да поеме по най-отчаяния възможен курс. Стигнала бе до двигателите заедно с второстепенните от Вар, които бе успяла да събуди, и беше изключила топлинния щит. Нямах представа как совалката ми е оцеляла вместо да се изпари заедно с кораба, но онзи блясък можеше да означава само мощна експлозия, а аз още бях тук, в непокътнатата совалка.
„Правдата на Торен“ го нямаше, него и всички на борда му. Аз се намирах незнайно къде, може би далеч извън границите на радчайския космос, далече от най-затънтения човешки свят. И последният шанс да се събера със себе си беше изчезнал. Капитаната беше мъртва. Всичките ми офицери бяха мъртви. На хоризонта изгряваше гражданска война.
Лейтенанта Оун беше загинала от моята ръка.
Вече нищо нямаше да е както трябва.
17.
За мой късмет совалката ми беше напуснала порталното пространство в покрайнините на една затънтена не-радчайска система, сбор от жилищни и минни станции, населявани от силно модифицирани хора - не-хора според радчайските стандарти, с по шест или осем крайника (без гаранция че сред въпросните крайници има крака), адаптирани към вакуума кожа и бели дробове и мозъци така наблъскани с импланти, че не беше ясно дали иде реч за модифицирани живи същества, или за интелигентни машини с биологичен интерфейс.
За тези същества беше истинска загадка защо някоя би предпочела примитивната форма, с която се раждат повечето хора, които познавах аз. Но те ценяха високо изолацията си и искрено вярваха, че - с няколко изключения, за повечето от които не биха си признали доброволно - човек е свободен сам да решава за себе си. Гледаха на мен със смесица от учудване и кротко презрение и ме третираха като дете, което се е озовало при тях по случайност и което трябва да държат под око, докато не пристигнат родителите му, но без да си вменяват каквато и да било отговорност за добруването му. И да се беше досетила някоя от тях откъде идвам - а това не беше трудно, предвид совалката, - не споменаха нищо по въпроса, не ми задаваха неудобни въпроси, защото противното би било, според собствените им правила, непростима грубост и липса на възпитание. Бяха мълчаливи, затворени в клановете си, самостоятелни, но и на моменти неочаквано щедри. Ако не беше това им качество, още щях да съм там или нещо още по-лошо.