Шест месеца се опитвах да разбера как стават нещата - не само как да пратя съобщението си до лор- дата на Радч, а и как да ходя. да дишам, да спя и да се храня като себе си. Като себе си, което е само фрагмент от предишното ми аз, без друго бъдеще освен безконечния копнеж към нещо, което вече го няма. После един ден се появи човешки кораб и капитаната се съгласи да ме вземе на борда в замяна на малкото пари, които ми бяха останали от продажбата на совалката - трябваше да се отърва от нея, за да се спася от пристанищните такси, които трупаше ежедневно с престоя си на станцията. По-късно открих, че една четириметрова особа с тяло на змиорка и крайници във вид на пипала е доплатила дискретно билета ми, защото, както обяснила на капитаната, не ми било мястото в тяхната система и другаде би ми било по-добре. Странни хора, както вече казах, на които дължа много, макар че те биха се почувствали силно притеснени и обидени от мисълта, че някоя им дължи нещо.
За деветнайсетте години оттогава научих единайсет езика и седемстотин и тринайсет песни. Научих се да крия какво съм, скрих се дори от самата лорда на Радч. Работих като готвача, като портиера, като пилота. Съставих план за действие. Присъединих се към религиозен орден и спечелих много пари. За цялото това време убих само десетина човека.
Когато се събудих на следващата сутрин, импулсът да разкажа каквото и да било на Сейварден се беше притъпил, а и тя сякаш бе забравила за въпросите си. Освен за един.
- И сега какво? - Зададе го небрежно, седнала на пейката до леглото ми, облегнала гръб на стената, сякаш питаше просто от любопитство.
Когато чуеше отговора, току-виж решила, че ще й е по-добре без мен.
- Палата Омоу.
Тя свъси леко вежди.
- Това някоя нова ли е?
- Не точно. - Палатата съществуваше вече седемстотин години. - Но я построиха след Гарседд, така че - да. - Усещах гъдел и сърбеж по десния си глезен, сигурен знак, че корективът е свършил работата си. - Напуснала си радчайския космос незаконно. И си си продала бронята, за да финансираш бягството.
- Изключителни обстоятелства - каза тя, все така облегнала гръб на стената. - Ще обжалвам на това основание.
- Е, това при всички случаи ще ти спечели известно време. - Всяка граждана, която искаше да се види с лордата на Радч, можеше да подаде молба в този смисъл, макар че колкото по-далеч се намираше въпросната особа от някоя от провинциалните палати, толкова по-сложно, скъпо и времеемко се оказваше начинанието. Част от молбите биваха отхвърляни, ако разстоянието беше твърде голямо, а предметът на молбата - безнадежден или твърде незначителен; или ако мо- лителата не е в състояние да си плати пътя. Но Ана- андер Мианаай беше последната „съдебна“ инстанция по почти всички въпроси, нещо като висш апелативен съд, а случаят на Сейварден категорично не можеше да мине за рутинен. Колкото да разстоянието, то щеше да е минимално. - Ще минат месеци, докато получиш аудиенция.
Сейварден махна небрежно с ръка, в знак че слабо я интересува.
- Ти какво ще правиш там?
„Ще се опитам да убия Анаандер Мианаай“. Но това не можех да го кажа.
- Ще разгледам забележителностите. Ще си купя сувенири. А може и аз да си пробвам късмета с лордата на Радч.
Сейварден вдигна вежда. После погледна към раницата ми. Знаеше за пистолета и несъмнено си даваше сметка колко е опасен. Все още вярваше, че съм агент на Радч.
- Под прикритие до самия край? И когато предадеш това - кимна към раницата ми - на Анаандер Мианаай, тогава какво?
- Не знам. - Затворих очи. Не виждах нищо отвъд пристигането си на станция Омоу, нямах ни най-малка представа какво ще правя след това, как бих могла да се приближа достатъчно, за да използвам пистолета срещу Анаандер Мианаай.
Не. Това не беше съвсем вярно. Всъщност току-що ми беше хрумнало нещо като план, но той изглеждаше неизползваем, защото се основаваше върху дискретността и съдействието на Сейварден.
Тя си бе създала своя собствена представа какво правя и защо планирам да се върна в Радч като чужда туриста. И защо бих се явила да докладвам пред самата лорда на Радч вместо на някоя офицера от специални мисии. Можех да използвам това.
- Идвам с теб - каза тя и после добави, сякаш се е досетила за посоката на мислите ми: - Можеш да дойдеш на обжалването ми и да се изкажеш в моя полза.
Не вярвах, че ще успея да прикрия докрай чувствата си, затова не отговорих. Иглички пълзяха нагоре по десния ми крак, лазеха от пръстите през китките към раменете, по левия крак също. В десния си хълбок усещах слаба болка. Нещо там не беше заздравяло съвсем добре.