- Не е като да не знам какво става - каза Сейварден.
- Значи, като откраднеш от мен, вече няма да е достатъчно да ти счупя краката. Ще трябва да те убия. - Очите ми още бяха затворени, затова не видях реакцията й. Току-виж приела думите ми за шега.
- Няма - отвърна тя. - Ще видиш.
Останах още няколко дни в Терод, докато лекарата се съгласи да ме изпише. През цялото това време, как- то и после, по пътя до панделката на Нилт, Сейварден се държа учтиво и загрижено.
Това ме притесняваше. Бях скатала пари и вещи при върха на панделката и трябваше да си ги прибера, преди да потеглим. Всичко беше опаковано, така че нямаше нужда Сейварден да вижда какво има в багажа, но изобщо не се съмнявах, че спътницата ми ще се опита да го отвори при първа възможност.
Поне най-сетне отново имах пари. И може би това щеше да реши проблема ми.
Наех стая на началната станция, заръчах на Сейварден да ме чака там и отидох да си прибера нещата. Когато се върнах, я заварих да седи на единичното легло - без одеяла и чаршафи, за тях се плащаше отделно, - и да нервничи. Едното й коляно подскачаше, тя търкаше с длани ръцете си над лактите - бях продала връхните ни якета и ръкавиците в основата на панделката. Сейварден застина, като влязох, погледна ме с очакване, но не каза нищо. <-
Метнах един плик към нея и той падна със звън в скута й.
Сейварден го изгледа намръщено, после вдигна отново глава към мен, без да посегне към плика.
- Какво е това?
- Десет хиляди шени - отвърнах. Шените бяха най- широко използваната валута в този район, под формата на лесни за транспортиране (и харчене) чипове. С десет хиляди човек можеше да си купи доста неща. Можеше да си купи билет до друга система и да му останат достатъчно за няколкоседмичен гуляй.
- Това много ли е?
- Да.
Очите й се разшириха едва доловимо, изражението й се вглъби за миг - несъмнено си правеше някакви сметки наум.
Време беше да говоря направо.
- Стаята е предплатена за десет дни. След това... - Посочих плика в скута й. - Би трябвало да ти стигнат за известно време. За доста време, ако наистина си решила да се откажеш от дрогата. - Но промяната в изражението й. когато си бе дала сметка, че има пари на свое разположение, ми говореше друго. Нямаше да се откаже.
Шест секунди Сейварден гледа плика в скута си.
- Не. - Взе предпазливо плика с два пръста, все едно е мъртъв плъх, и го пусна на пода. - Идвам с теб.
Не отговорих, само я погледнах. Мълчанието се проточи.
Накрая тя отклони поглед и скръсти ръце на гърдите си.
- Няма ли чай?
- От онзи, с който си свикнала, няма.
- Не ми пука.
Добре де. Предпочитах да не я оставям сама с парите и нещата си.
- Хайде. Тръгвай.
Излязохме от стаята, открихме в централния коридор магазин, който предлагаше различни продукти за овкусяване на гореща вода. Сейварден подуши една от предлаганите смеси и сбърчи нос.
- И това е чай!
Собственицата на магазина ни наблюдаваше скришом.
- Казах ти, че няма от онзи, с който си свикнала. Ти каза, че не ти пука.
Тя се замисли, после, за моя изненада, вместо да спори или да се оплаква от незадоволителното естество на предлаганите продукти, каза кротко:
- Какво ще ми препоръчаш?
- Не знам. Не обичам чай.
- В Ра... - Сейварден ме зяпна. - О! На Герентат не пиете ли чай?
- Не колкото вас. - А и чаят, разбира се, беше за офицерите. За хората. Второстепенните пиеха вода. Чаят беше неоправдан лукс. Така и не свикнах да пия чай. Обърнах се към собственицата, местна от Нилт, ниска, бледа, дебела и по риза въпреки постоянната температура от четири градуса по Целзий, която се поддържаше на станцията. Двете със Сейварден бяхме с тънките си якета.
- Имате ли смеси с кофеин?
Тя ми отговори що-годе любезно и стана още по- любезна, когато купих не само по двеста и петдесет грама от двете посочени смеси, но също термос с две чаши, две бутилки и вода, с която да ги напълня.
Сейварден взе покупките и тръгнахме обратно към хотелската стая, мълчаливо. Сейварден остави всичко на леглото в стаята, седна отстрани, взе термоса и започна да го оглежда, озадачена от непознатия дизайн.
Можех да й покажа как работи, но се въздържах. Вместо това отворих багажа, който бях прибрала от станцията, извадих златно цилиндърче, по-голямо от онова, което бях носила преди, и малка плитка купичка от ковано злато с диаметър осем сантиметра. Затворих куфара, сложих купичката върху него и включих образа на иконата.
Сейварден вдигна очи точно когато образът се разгърна в широко плоско цвете с перленобяла окраска. В центъра му стоеше жена. Носеше рокля до коляното в същия искрящо бял цвят и с шевици в сребърно и златно. В едната си ръка държеше човешки череп, инкрустиран със скъпоценни камъни в червено, синьо и жълто, в другата стискаше нож.