- Да - отвърнах аз и оставих на бюрото два чипа, всеки от по един милион шени.
Презрението й изчезна. Атентата поизправи гръб, предложи ми чай, махна леко с ръка, пръстите й потрепнаха отново - явно комуникираше с някого. Със слугинята си, оказа се, която дотича да ни сервира чай в красив термос и красиви чаши от същия сервиз.
Докато слугинята наливаше чай, аз извадих подправените си герентатски документи и ги сложих на бюрото.
- Трябва да представите идентификация и на слугинята си, почитаема - каза консулската служитела от любезно по-любезно.
- Слугинята ми е граждана на Радч - отвърнах с мила усмивка. Надявах се така да отнема жилото на следващите си думи. - Но е загубила документите си за самоличност и пътните разрешителни.
Консулската служитела застина в потрес.
- Почитаемата Брек- каза Сейварден, която стоеше зад мен, на изящен, пък макар и архаичен радчайски, - бе така щедра да ми даде работа и да плати пътя ми до дома.
Това не облекчи паралитичното изумление на служителата, или поне не в степента, на която Сейварден вероятно се надяваше. Акцент като нейния не се чуваше от устата на слугини, още по-малко от устата на слугини, които работят за не-граждани. А консулската служитела не й беше предложила нито да седне, нито да пийне чай, сметнала я бе за твърде незначителна.
- Можете да вземете генетична информация, разбира се - подсказах й аз.
- Да, естествено - каза служителата със слънчева усмивка. - Макар че отговорът на молбата ви за издаване на виза най-вероятно ще пристигне преди граждана...
- Сейварден - отзовах се аз.
- ... преди на граждана Сейварден да бъдат издадени новите пътни разрешителни. Колко ще се забавят зависи от това откъде е напуснала територията на Радч и в кои архиви се пази информацията за нея.
- Разбира се - казах и отпих от чая си. - Така е редно.
Тръгнахме си и Сейварден ми прошепна:
- Ама че снобка! Истински чай ли беше?
- Да. - Зачаках да се размрънка, че не е успяла да го опита, но тя не каза нищо повече. - Много беше хубав. Какво ще правиш, ако вместо пътни разрешителни пристигне заповед за задържане?
Тя размаха ръце.
- Защо? Така или иначе искам да се върна, значи могат да ме арестуват и на радчайска територия. И ще обжалвам. Как мислиш, дали онази от консулството си поръчва чая с доставка, или го продават тук, на станцията?
- Поразпитай, ако искаш - казах аз. - Връщам се в стаята да медитирам.
Слугинята на консулската служитела с готовност дала на Сейварден половин килограм чай, вероятно благодарна за възможността да се реваншира за неволната обида, нанесена й от консулската агента по- рано през деня. Моята виза и пътните разрешителни на Сейварден пристигнаха едновременно, заповед за задържане не се появи, не възникнаха и никакви допълнителни въпроси или коментари.
Това ме притесни донякъде. Но може би Сейварден беше права - защо да си правят труда? Слезеше ли от кораба, щеше да е на тяхно разположение и във всеки момент можеха да й потърсят сметка за проблемите й със закона.
И все пак... Не беше изключено радчайските власти да са разбрали, че всъщност не съм граждана на Герентат. Беше малко вероятно обаче - Герентат беше много далече от моята дестинация, освен това, въпреки че отношенията между Герентат и Радч бяха сравнително приятелски, или най-малкото не открито враждебни, Герентат стриктно следваше отдавнашната си политика да не разкрива никаква информация за своите граждани, особено когато става въпрос за Радч. Ако от Радч попитаха - а те нямаше да го направят, - от Герентат нямаше нито да потвърдят, нито да отрекат, че съм от техните. Ако потеглях от Герентат към Радч, щяха многократно да ме предупредят, че пътувам на свой риск и няма да получа съдействие, ако изпадна в затруднение от какъвто и да било характер. Но радчай- ските служители, които работеха с нерадчайски пътници, знаеха това и едва ли щяха да разглеждат документите ми под лупа.
Тринайсетте палати на Анаандер Мианаай бяха столиците на съответните провинции. Станции с мащаба на метрополиси, наполовина големи радчайски станции от нормалния вид (с вграден ИИ, разбира се) и наполовина истински палати. Всяка палата беше резиденция на Анаандер Мианаай и седалище на местната провинциална администрация. Палата Омоу определено не беше затънтено и тихо място. Дузина портали водеха в системата й, стотици кораби пристигаха и заминаваха ежедневно. Сейварден щеше да е една от хилядите граждани, чакащи за аудиенция или обжалване по един или друг съдебен иск. Е, щеше да изпъква, разбира се - щеше да е единствената, завърнала се след хиляда години сън.