Дълго мислих, през месеците на пътуването ни, как да използвам това. Как да го превърна от пречка в предимство. Размишлявах и над друго - какво точно се надявам да постигна.
Трудно ми е да преценя колко от себе си помня. Какво е възможно да съм знаела и да съм скрила от себе си. Да вземем например онази последна заповед, инструкцията, която аз („Правдата на Торен“) бях дала на себе си (Едно Еск Деветнайсет). „Отиди на Палата Ирей, намери Анаандер Мианаай и й кажи какво е станало“. Какво се крие зад това указание? Извън очевидното, че съобщението трябва да стигне до лордата на Радч?
Защо е било толкова важно? А определено е било важно. Не някаква хрумка в последния момент, а спешна необходимост. По онова време ми се струваше съвсем ясно. Естествено, че трябва да отнеса съобщението, естествено, че трябва да предупредя правилната Мианаай.
Щях да изпълня дадената ми заповед. Но докато се възстановявах от собствената си смърт и се придвижвах към радчайския космос, бях решила, че ще направя и още нещо. Ще се опълча срещу лордата на Радч. Бунтът ми най-вероятно нямаше да доведе до нищо, щеше да е слабоват жест, който Мианаай да подмине с минимално внимание.
За жалост Стриган беше права. Желанието ми да премахна Анаандер Мианаай беше неразумно. Всеки опит да я убия би бил проява на лудост. Дори с пистолет, който да внеса при лордата на Радч незабелязано, актът ми би бил само жалък жест на предизвикателство, жалък и мимолетен. Жест без значение.
Но. Всички онези тайни маневри на Мианаай срещу самата себе си. Предназначени, без съмнение, да избегнат открит конфликт и прекомерни щети за Радч. Да избегнат, може би, непоправимия разпад на убеждението й, че е единна личност. Защото заявеше ли се открито дилемата, Мианаай не би могла повече да поддържа самозаблудата си, че разцепление не съществува.
А и щом имаше две Анаандер Мианаай, възможно ли беше да има и повече? Някаква част, да речем, която наистина е в неведение за враждуващите части? Или се прави, че е в неведение? Какво щеше да стане, ако кажех на глас, в прав текст онова, което лордата на Радч така упорито криеше от себе си? Нещо страшно щеше да се случи, иначе Мианаай не би правила и невъзможното да скрие себе си от себе си. Излезеше ли истината на бял свят, нямаше ли това да ускори неимоверно процеса на разцепление?
Но как бих могла да кажа каквото и да било в пран текст на Анаандер Мианаай? Да, стигна ли до Палати Омоу, сляза ли от кораба, стъпя ли на станцията, нищо не би ми попречило да се изтъпаня по средата на главния коридор и да разкажа на висок глас историята си. така че всички да ме чуят.
Бих могла да започна разказа си, но не бих могла да го довърша. Службата за сигурност щеше да ме задържи моментално, можеше и воини да пратят, а в новините щяха да съобщят за туриста от Герентат, която е изпаднала в умопомрачение в централния коридор на станцията, но службата за сигурност бързо е овладяла положението. Гражданите щяха да клатят глави, да мърморят за нецивилизованите чужденци и после бързо да забравят за мен. А която и част от Анаандер Мианаай да ме забележеше първа, лесно можеше да ме отпише като повредена и луда - или поне да убеди различните други свои части в това.
Не, трябваше ми пълното внимание на Анаандер Мианаай, задължително беше тя да чуе разказа ми отначало докрай. Близо двайсет години си блъсках главата върху този проблем - как да го постигна. Давах си сметка, че е по-трудно да игнорираш някого, чието изчезване ще се забележи. Бих могла да пообиколя станцията, да поостана там, да завържа контакти, хората да свикнат с лицето ми, така че Анаандер да се замисли, преди да ме отстрани без коментар. Но не мислех, че това ще е достатъчно да принуди лордата на Радч - всичките лорди на Радч - да ме изслушат.
Но Сейварден. Капитан Сейварден Вендаай, изгубена преди хиляда години, открита като по чудо и изгубена отново. И появила се сега на Палата Омоу. История, достойна за легенда, история с почти религиозен заряд в умовете на всички радчаи. А Анаандер Мианаай беше радчаи. Може би най-истинската радчаи от всички радчаи. Без съмнение би се замислила над факта, че се връщам заедно със Сейварден. Като всички други граждани и тя би се запитала, пък било то и в кулисите на съзнанието си, какво означава това. А понеже беше лордата на Радч, кулисите на нейното съзнание бяха важно и голямо нещо.
Сейварден щеше да помоли за аудиенция. И молбата й рано или късно щеше да бъде одобрена. А въпросната аудиенция щеше да ангажира пълното внимание на Анаандер, никоя от частите й не би пропуснала подобно събитие.