АНОТАЦИЯ
След като се забърква с опасна банда в Мексико, седемнайсетгодишният Карлос Фуентес е изпратен да живее в Колорадо при по-големия си брат Алекс. Но той не желае да следва пътя, който брат му е предначертал за него, записвайки го в местната гимназия.
Вместо това иска да продължи да живее „на ръба“ и сам да определя съдбата си. Изпълнен с бунтарски дух, Карлос много скоро се забърква в неприятности, натопен за притежание на наркотици от наркобарон с влиятелни връзки. За да не бъде изключен от училището, Карлос е изпратен да живее в дома на бившия наставник на Алекс – професор Уестфорд.
Когато Карлос среща Киара, дъщерята на професора, която е целеустремено и добро момиче, той е шокиран от чувствата, които започва да изпитва към нея. Тя по нищо не прилича на момичетата, които обикновено го привличат, но двамата много скоро откриват, че в сърдечните дела правилата на привличането надделяват над социалните различия. За съжаление, любовта им е почти невъзможна, тъй като въпреки желанието на Карлос да бъде с Киара, той не може да се откопчи от желязната хватка на наркобарона.
А дали Карлос ще е съгласен да застраши сигурността на Киара и семейството й заради шанса да живее живот, за какъвто дори не е мечтал?
1
Карлос
Искам да живея по собствени правила. Но аз съм мексиканец, затова mi familia / Моето семейство / винаги ме наставлява във всичко, независимо дали го искам, или не. Е, „наставлява“ е твърде слаба дума. „Диктува“ е много по-точно.
Mi ‘ата / Майка ми /не ме попита дали искам да напусна Мексико и да се преместя да живея в Колорадо с брат ми Алекс през последната ми година в гимназията. Тя взе решението да ме изпрати обратно в Америка. „За мое добро“ - нейни думи, не мои. Когато и останалата част от mi familia я подкрепи, съдбата ми бе подпечатана.
Нима те наистина мислят, че като ме изпратят обратно в Щатите, ще ми попречат да се озова на два метра под земята или в пандиза? Откакто ме изритаха от захарната фабрика преди два месеца, аз живея la vida loca’/ Луд живот /. И нищо няма да промени това.
Поглеждам през малкото прозорче, докато самолетът лети над заснежените върхове на Скалистите планини. Определено вече не съм в Атенсинго... нито пък съм в покрайнините на Чикаго, където съм живял през целия си живот, докато mi ‘ата не ни накара да съберем багажа и да се преместим в Мексико, когато бях в девети клас.
Когато самолетът се приземи, наблюдавам как другите пътници се блъскат към изхода.
Аз не бързам и оставам на мястото си, опитвайки се да приема случващото се. Ще видя брат ми за пръв път от почти две години. По дяволите, дори не съм сигурен, че искам да го видя.
Самолетът е почти празен, затова повече не мога да остана. Грабвам раницата и следвам стрелките към залата за получаване на багажа. Когато излизам от терминала, виждам брат ми Алекс да ме чака зад заграждението. Мислех, че може да не го позная или да изпитам чувството, че сме непознати, а не семейство. Но няма начин да сбъркам моя голям брат... лицето му ми е толкова познато, като моето собствено. Изпитвам леко задоволство, че сега съм по-висок от него и по нищо не приличам на онова кльощаво хлапе, което той остави, когато замина.
- Ya estas еп Colorado / Добре дошъл в Колорадо/ - казва той и ме прегръща.
Когато ме пуска, забелязвам леки белези над веждите му и край ушите, които не бяха там последния път, когато го видях. Той изглежда по-голям, но вече няма онова напрегнато, предпазливо изражение, като щит, което преди не слизаше от лицето му.
Мисля, че аз съм наследил този щит.
- Gracias / Благодаря/- отвръщам равнодушно. Алекс знае, че не искам да съм тук. Чичо
Хулио не се отлепи от мен, докато не ме набута в самолета. После заплаши да остане на летището, докато не се увери, че задникът ми е във въздуха.
- Не си забравил да говориш английски, нали? - пита брат ми, докато вървим към залата за получаване на багажа.
Завъртам очи.
- Ние живеем в Мексико от две години, Алекс. Или трябваше да кажа, аз, тата / мама/ и Луис се преместихме в Мексико. Ти ни заряза.
- Не съм ви зарязал. Аз уча в колеж, за да направя нещо полезно с живота си. Не е зле някой път и ти да опиташ.
- Не, благодаря. Харесвам безполезния си живот.
Грабвам сака от лентата за багажа и следвам Алекс към изхода на летището.
- Какво е това на врата ти? - пита брат ми.