Карлос обхваща бузата ми с длан и палецът му гали нежно кожата ми. Затварям очи и се наслаждавам на топлината на ръката му.
- Ти си опасна - проронва той.
- Защо?
- Защото ме караш да вярвам в невъзможното.
След операцията на Карлос цялото ми семейство се събира край болничното му легло.
На вратата се почуква. Бритни влиза неуверено в стаята.
- Благодаря, че ми се обади, Киара - казва тя.
Карлос ми поръча да й позвъня точно преди операцията, след като ми разказа, че двамата с Алекс са скъсали.
- Няма проблем. Радвам се, че си тук.
- Аз също - приглася Карлос. - Но съм под въздействието на морфин, така че може би ще е по-добре да си го запишеш. - Алекс се запътва към вратата, но преди да стигне до нея, Карлос изтърсва: - Алекс, почакай.
Алекс се прокашля.
- Какво?
- Знам, че ще съжалявам за това, но двамата с Бритни не може да се разделите.
- Ние вече го направихме - отвръща Алекс, сетне поглежда към Бритни. - Нали така, Брит?
- Както ти желаеш, Алекс - отвръща тя раздразнено.
- Не. - Той пристъпва към нея. - Ти пожела да се разделим. Mamacita, не обвинявай мен.
- Ти искаш да запазиш връзката ни в тайна от моите родители. Аз не искам. Аз искам да изкрещя на целия свят, че сме заедно.
- Той се страхува, Бритни - заговаря Карлос.
- От какво?
Алекс протяга ръка и затъква кичур от русата й коса зад ухото.
- Че родителите ти ще те накарат да осъзнаеш, че заслужаваш много повече.
-Алекс, ти ме правиш щастлива, ти ме караш да работя по-усърдно. Твоите мечти за бъдещето ме запленяват и аз отчаяно искам да съм част от тях. Независимо дали ти харесва, или не, ти си част от мен. Никой не може да промени това. - Тя вдига поглед към него, сълзи се стичат по лицето й. - Повярвай ми.
Той обхваща лицето й в шепи и изтрива сълзите й. Без да промълви нито дума, чувам как Алекс поема рязко дъх, при- тегля я в прегръдките си и не я пуска.
Половин час по-късно Алекс, Бритни и моите родители отиват в кафенето на болницата. Тък влиза с голяма ваза, пъл- на с яркорозови карамфили, и един балон, върху който пише: ПЕТДЕСЕТ ПРОЦЕНТА ОТ ВСИЧКИ ЛЕКАРИ СА БИЛИ ДВОЙКАДЖИИ В УЧИЛИЩЕ - НАДЯВАМ СЕ ОПЕРАЦИЯТА ТИ ДА Е МИНАЛА ДОБРЕ!
- Здравей, amigo! - възкликва Тък възторжено.
- О, по дяволите - изсумтява Карлос с престорено раздразнение. Олеква ми, че той не е изгубил бойкия си дух след случилото се днес. - Теб пък кой те покани?
Тък оставя вазата върху перваза на прозореца и широко се ухилва.
- О, хайде стига. Не бъди такъв киселак. Аз съм тук, за да те ободря.
- Като ми носиш розови цветя? - възмущава се Карлос и сочи вазата.
- Всъщност цветята са за Киара, защото на нея й се налага да се занимава с теб. - Той изважда балона и го завързва към страничната преграда на болничното легло. - Гледай на мен като на доброволна медицинска сестра.
Карлос клати глава.
- Киара, кажи ми, че това е само кошмарен сън.
- Бъди по-мил - смъмрям Карлос. - Тък е дошъл чак дотук, защото е загрижен за теб.
- Да кажем просто, че свикнах с теб - признава Тък, после отмята дългата коса от лицето си. - Освен това, ако те няма теб, за да те дразня, животът ми губи очарование. Примири се, amigo... Ти ме допълваш.
- Ти си loco.
-А ти си хомофоб, но под мъдрото ръководство на двама ни с Киара имаш шанс да се превърнеш в почтено и толерантно човешко същество. - Мобилният на Тък иззвънява.
Той го вади от джоба и обявява: - Джейк е. Ей сега се връщам. - Изчезва в коридора, оставяйки ме сама с Карлос. Е, не съвсем сама. Брандън се е настанил в креслото в ъгъла на стаята, увлечен в една от видео игрите си.
Карлос ме сграбчва за китката и ме притегля към леглото.
- До днес смятах да замина от Колорадо - признава ми той. - Мислех, че ще е по- добре, ако престана да съм бреме за родителите ти или Алекс.
- А сега? - питам притеснено.
Искам да го чуя да казва, че иска да остане тук завинаги.
- Не мога да замина. Баща ти каза ли ти, че мама и Луис идват тук?
-Аха.
- Това не е единствената причина, заради която оставам, chica. Не мога да те изоставя, също както в момента не мога да изляза през вратата с този прострелян крак. Просто си мислех... дали да кажем на родителите ти сега, или по-късно?
- Да им кажем какво? - питам, разтваряйки широко очи.
Той ме целува нежно и изрича гордо:
- Че ние имаме сериозни, моногамни, обвързващи отношения.
- Наистина ли?
- Si. И когато изляза от тук, ще поправя вратата на колата ти.