Той може и да е по-големият ми брат, но нашият баща е отдавна мъртъв и погребан. Аз не искам, нито се нуждая от тъпите му правила. Време е да установя свои.
- Да се изясним. Докато съм тук, смятам да правя каквото искам, мамка му.
- Направи услуга и на двама ни и ме слушай. Може да научиш и нещо.
Изсмивам се кратко. Да бе, как не. И какво ще науча от него? Как да попълня молба за постъпване в колеж? Да правя топлинни химични опити? Не възнамерявам да си губя времето с подобни дивотии.
Следващите четиресет и пет минути пътуваме в пълно мълчание, докато с всеки километър планините приближават все повече. Минаваме покрай кампуса на колорадския университет в Боулдър. Наоколо се издигат постройки от червени тухли и навсякъде щъкат студенти с раници през рамо. Нима Алекс наистина вярва, че може да постигне невъзможното и да си намери високоплатена работа, за да не бъде беден до края на дните си? Нищожен шанс да се случи. Хората ще хвърлят един поглед на него и татуировките му и ще изритат задника му през вратата.
- След един час трябва да съм на работа, но първо ще те настаня - казва той, докато свива към паркинга.
Знам, че брат ми работи в някакъв автосервиз, за да плаща шибаните такси за колежа и студентските заеми.
- Ето, това е - сочи той към сградата пред нас. - Ти casa . /Твоят дом/.
Тази кръгла осеметажна постройка, която прилича на гигантски царевичен кочан, е доста далеч от представата ми за дом, но майната му. Грабвам сака от колата и влизам вътре след Алекс.
- Надявам се, че това е бедняшката част на града, Алекс - подхвърлям, - защото тузарите ме карат да се изприщвам.
- Не живея в лукс, ако това имаш предвид. Това са апартаменти за студенти, субсидирани от правителството.
Качваме се с асансьора на четвъртия етаж. В коридора мирише на застояла пица, а килимът е оплескан с петна. Две момичета в спортни екипи минават покрай нас. Алекс им се усмихва. Съдейки по прехласнатите им физиономии, няма да се учудя, ако в следващия миг се свлекат на колене и целунат земята, по която той стъпва.
- Манди и Джесика, това е брат ми Карлос.
- Здрааасти, Карлос... - Джесика ме оглежда преценяващо от глава до пети, явно съм попаднал в колежанската централа на горещите мацки. И определено го усещам. - Защо не си ни казал, че брат ти е толкова секси?
- Той е още в гимназията - предупреждава ги Алекс.
Като какъв се изявява той - пазител на невинността ми?
- Последния клас - уточнявам с надеждата това да смекчи удара, че не съм студент. - След два месеца навършвам осемнайсет.
- Ще вдигнем купон за рождения ти ден - обещава Манди.
- Супер - кимам. - А може ли вие двечките да сте моите подаръци?
- Ако Алекс няма нищо против - хили се Манди.
Алекс ги подминава и прокарва ръка през косата си.
- Ще си имам неприятности, ако задълбоча този разговор.
Този път момичетата прихват и хукват надолу по коридора, но преди това се извръщат и ни махат весело за довиждане. Влизаме в апартамента на Алекс. Брат ми определено не се къпе в разкош. До едната стена има единично легло, покрито с тънко черно одеяло, отдясно са разположени маса и четири стола, а кухнята до входната врата е толкова малка, че двама души трудно ще се поберат вътре. Това дори не е едностаен апартамент, а ателие. Малко ателие.
Алекс сочи вратата до неговото легло.
- Там е банята. Можеш да подредиш нещата си в дрешника срещу кухнята.
Захвърлям сака в дрешника и пристъпвам навътре в апартамента.
- Хм, Алекс... къде смяташ, че ще спя?
- Взех назаем от Манди едно надуваемо легло.
- Esta buena, тя е готина. - Оглеждам отново стаята. В старата ни къща в Чикаго аз делях много по-малка стая с Алекс и Луис. - Къде е телевизорът? - питам аз.
- Нямам.
Мамка му. Лоша работа.
- И какво, по дяволите, се предполага, че ще правя, когато ми доскучае?
- Ще четеш книга.
- Estas chiflado, ти си луд. Аз не чета книги.
- От утре започваш - заявява той и отваря прозореца, за да влезе малко свеж въздух. - Вече получих учебната ти програма. Утре сутринта те очакват в гимназията „Флатайрън“.
Училище? Брат ми говори за училище? Човече, това е последното, за което един седемнайсетгодишен хлапак иска да мисли. Смятах, че той ще ми даде поне една седмица да свикна отново с живота в Щатите. Време е да сменя тактиката.
- Къде си държиш тревата? - питам, отлично съзнавайки, че му опъвам нервите докрай.
- По-добре да ми кажеш сега, за да не се налага да претарашвам цялото място.
- Нямам трева.
- Добре. Кой е дилърът ти?
- Май още не си проумял, Карлос. Аз вече не се занимавам с тази гадост.