В стаята за отдих представям Карлос на Силвия, Милдред, господин Уитакър и останалите. Силвия ме хваща за ръкава.
- Той е красавец.
- Знам. Проблемът е, че и той го знае.
Милдред маха с ръка към Карлос да отиде при нея.
- Нека те погледна. - Тя го оглежда от глава до пети. - Видях те, когато влезе. Какви са всички тези татуировки? С тях приличаш на хулиган.
- Боя се, че аз съм хулиган - съгласява се Карлос. - Каквото и да означава това.
- Това означава, че ти си ходеща беля - обяснява Милдред и го сочи с четката за рисуване. - Нищо друго освен беля. Моят съпруг беше хулиган. Неприятностите го следваха където и да отидеше. Фучеше с мотоциклета си, като че ли беше Джеймс Дийн.
- И какво се случи с него? - пита я Карлос.
-Старият глупак умря преди десет години в автомобилна катастрофа. - Потупва Карлос по бузата. - Приличаш малко на него. Ела по-близо. - Когато той приближава, тя затваря очи и протяга ръце, за да докосне лицето му, като почти го гали с върховете на пръстите си. Карлос стои неподвижно, позволявайки и да помечтае за отминалите щастливи времена и да се престори за миг, че докосва лицето на съпруга си, а не на Карлос. Милдред въздъхва, после отваря очи. - Благодаря ти - шепне с блеснали от сълзи очи.
Карлос кима безмълвно, разбирайки какъв подарък то- ку-що й е направил. Аз стоя там и го съзерцавам благоговейно. Външно Карлос е корав и груб непукист, който никого не допуска близо до себе си. Но когато от време на време зървам топлината и състраданието, които крие в себе си, имам чувството, че моята вътрешна стена започва да се пропуква.
- Добре, да започваме занятието - подканва ни Антоан.
Той е разположил малък подиум в предната част на стаята.
- Вие двамата - сочи художникът към нас. - Застанете тук и позирайте.
Карлос застава пръв върху подиума, сетне протяга ръка и ми помага да се кача.
- Сега какво? - пита той.
- Трябва да позираме - шепна в отговор.
-Как?
Антоан удря с ръка по подиума, за да привлече вниманието ни.
- Аз ще ви кажа как. Киара, хвани го за раменете. Карлос, прегърни я през кръста.
Ние следваме инструкциите му.
- Така ли? - питам, опитвайки се да не обръщам внимание на усещането от допира на ръцете на Карлос.
- Изглеждате така, като че ли ви е страх да се доближите един до друг - мърмори Антоан. - Прекалено сте сковани. Киара, наведи се малко към Карлос. Да, точно така.
Сега пре- гъни едното коляно... Карлос, придържай я, иначе ще падне... Киара, погледни го, сякаш си влюбена и очакваш обещаната целувка... А ти, Карлос, я гледай, като че ли Киара е каубойка- та, за която цял живот си мечтал. Идеално! - възкликва той. - Сега не мърдайте през следващия половин час. - Антоан се обръща към обитателите на „Хайландс“ и подхваща лекция за силуети и човешки форми, но аз мога единствено да потъвам в очите на Карлос.
- Ти беше чудесен с възрастните хора - казвам му аз. - Оценявам, че си тук.
- А аз оценявам, че облече тази рокля.
В течение на следващия половин час двамата се стараем да не помръдваме - аз се взирам в дълбоките тъмни очи на Карлос, а той в моите. Дори когато тялото ми започва да се схваща, аз се чувствам защитена и щастлива. Не ми остава какво друго да направя, освен да кажа:
- Взех решение.
- За какво?
- За нас. Бих се радвала да прекарваме повече време заедно.
Той извива закачливо вежди.
- Наистина?
-Аха.
- Ще го подпечатаме ли?
В момента ръцете ми са заети - отговарям аз.
Той се усмихва с онази арогантна усмивка, която е неотменима част от него и без която няма да бъде Карлос.
- Ръцете ти може и да са заети, но устните не са.
33
Карлос
Повечето утрини се събуждам от гласа на Брандън, под- пяващ една от обичайните си песнички, които засядат в главата ми... ,Добро утро на теб, добро утро на теб. Ние сме на нашите места със сияещи лица. И така започваме новия ден! “ Може всекиго да подлуди.
Не, днес не ме събужда малкият брат на Киара. Гласът на Тък се носи по коридора: La cucaracha, la cucaracha, ya no puede caminar, porque no tiene, porque le falta, / „Ла кукарача“, хумористична песничка, първият куплет е: „Хлебарка, хлебарка, не може да скача, защото си няма два задни крака.“/ нататък не го зная, тра-ла-ла.
И докато Брандън няма намерение да ме дразни, изглежда, смисълът на живота на Тък е да ми лази по нервите.