— Не. Той е… нормален човек.
— Знам, че е нормален, но с математиката и физиката е скаран още от рождение.
— Нищо ли не може да се направи?
— Не виждам смисъл.
— Слушай… Какъв по-голям смисъл от този да му дадем пътя в живота? Кажи.
— Ас незаслужени тройки какъв път в живота? Ти ми кажи.
— Той няма да става физик и математик. Той ще стане един първокласен борец. Но не искам да наруша принципа си заради другите. Не мога да го пусна на това състезание с двойки.
— Значи ти не искаш да нарушиш твоя принцип, затова аз да наруша моя, така ли?
— Малко нещо така излиза, но аз вярвам, че ти ще помогнеш.
Костов се замисли и след това каза:
— Кажи му да си научи уроците и да се държи прилично в моите часове. Изобщо. Не само докато му подаря тройките.
— Разчитай на мен.
— Бабов, ти… вярваш ли, че от тия хулигани ще излязат борци, или просто така… да не ти е скучно?
Свих рамене. Погледнах го и ми се стори, че той прочете в очите ми моята голяма надежда. Усмихна се още веднъж и каза:
— Дай боже. Всеки случай… не знам. Скептик съм за всичко, свързано с тях. Четири години съм тука…
Същия следобед Сашо получи една тройка по физика.
На другия ден и по математика. Както ми обясни Костов, момчето се изпотило добре.
И тъй, оставаше ми само да освободя другите трима, които имаха провинения. Отидох при Богданов и му обясних, че тези състезания в града ще бъдат една обществена изява на нашата трудна възпитателна работа тук, че момчетата са добри и ще се представят отлично…
— Зная всичко това, мойто момче — каза зам.-директорът, — не се обиждай, но аз го зная много по-добре от тебе. Само че… как да ти кажа. Не може така да се анулират наказанията за провинения. Какво ще стане, ако така… Е, виж, ако някой от тях да речем се прояви много…
— А как да се прояви, другарю Богданов, като не може да излезе на състезанието? Та те тъкмо там биха могли да се проявят най-добре!
— А, защо… — Богданов се почеса и добряшките му, умни очи сякаш ме теглеха на кантар. — То може и в подготовката да се прояви някой от тях… Да речем, старателен или как там… ти знаеш. И ако решиш да го предложиш за едно поощрение…
Стиснах ръката му и изхвърчах към стаята си. Идеята му, така деликатно подхвърлена, беше единственото разрешение в случая. Всеки от нас имаше право въз основа на поведението на учениците да предлага писмено на директора намаляване или въобще отлагане на вътрешни наказания. Седнах и на един дъх написах предложението за тримата. Когато го отнесох на директора, той го прочете и каза само едно:
— Хм! Значи продължавате да затъвате, тъй ли?
Исках да му обясня, че продължавам да затъвам с пълно съзнание и дори с удоволствие и тъй ще продължа още много, докато стигна здравото дъно и от там се изритам нагоре. Скоро някъде бях чел нещо такова и страшно ми беше харесало. Но реших да мълча. Най-важното бе да откопча момчетата, за да ги имам всичките за борбите.
Буквално часове преди тръгването ни за града съветът реши да отмени наказанието на тримата и ние отпътувахме в пълен състав.
Рейсът ни носеше към града, те бяха в анцузи с инициалите на интерната и се държаха безупречно. Даже — както вече втори път забелязвах — малко по-съзнателно и сериозно, отколкото подобаваше на възрастта им. Малко по-тъжно и замислено. Нещо, заради което аз все повече ги обиквах.
Състезанието ми донесе повече, отколкото очаквах.
Гаринчев победи с явно превъзходство един много корав противник, предвиден за юношеския национален отбор.
Янчулев завърши наравно с републиканския шампион.
Въжаров загуби с една точка срещу вицешампиона на категорията.
Колев завърши наравно.
Триумфът ни беше в последните две срещи, където Саботинов тушира — с много умна игра — един извънредно техничен противник.
Същото направи и Ножаров още в първата минута, при това срещу най-силния юноша на турнира — републиканския шампион, известен като първа надежда на окръга.
Момчетата бяха героите на деня. Когато излизахме от стадиона, около нас се струпа половината публика.
Заведох ги на ресторант — нещо, за което не бях говорил с директора. Исках да вечеряме така (бях получил заплата), че този ден те да го помнят задълго.
Прибрахме се след полунощ с две Волги от пиацата. Почти всички ни чакаха будни. Положих усилия, за да се усмирят и да си легнат. Идваше ми да крещя от радост. Не знаех, че големият път, който вече си бяхме отворили с тези момчета, утре щеше да бъде отново засипан…