Търнбул преглътна.
— Мисля, че да — отвърна той с безразличен според него тон.
— Да речем тогава, че се договорим така. По една случайност има значителна сума в злато, скрита по времето, когато бях… един вид, преди да стана астрално същество. Напълно сигурен съм, че не е пипната. Предполагам, че ще се наложи да я обявите като намерено съкровище и да дадете половината на държавата, но цялата сума е хиляда и триста долара.
Търнбул кимна одобрително.
— Ако приемем, че ще намерим вашето съкровище, смятам сумата за съвсем задоволителна.
Той се облегна назад и влезе във формата си на юрист. Самоувереността му се бе възвърнала.
Половин час по-късно Търнбул отчетливо произнесе:
— Поемам вашето дело.
До този момент съдията Лорънс Гимбъл винаги бе харесвал работата си. Но и тринайсетте му почтени години в съдийското кресло бяха загубили привлекателността си, когато с уморена гримаса се пресегна за чукчето си. Това дело се очертаваше прекалено объркано, за да му е по вкуса.
Приставът произнесе встъпителната си реч и в пълната съдебна зала всички седнаха. Гимбъл задържа за миг ръка пред очите си и заговори:
— Адвокатът на ищеца готов ли е?
— Готов съм, ваша светлост.
Търнбул, сам на своята маса, стана и се поклони.
— Адвокатът на ответника?
— Готов съм, ваша светлост! — изстреля Фред Уилсън. Той изгледа с нескрит интерес Търнбул и празното място до него, след което се приведе и зашепна нещо в ухото на Ръсел Харли. Младежът навъсено кимна, после вдигна рамене.
Гимбъл продължи:
— Разбрах, че адвокатите и на двете страни са се отказали от съдебни заседатели в процеса на Хенри Дженкинс срещу Ръсел Джоузеф Харли. — И двамата адвокати кимнаха. — Като имам предвид необичайния характер на този процес, допускам, че ще се наложи да го водя с известна доза неспазване на общоприетите норми. Основната цел на нашия съд е да установя истината във фактите, предмет на спора, и в съгласие с правните норми да произнесе присъда относно тези факти. Няма да държа на церемониалността. Но това не означава, че ще толерирам каквито и да било нарушения или ненужна разюзданост. Зрителите да бъдат така любезни да запомнят, че присъствието им тук е привилегия. Всяко безредие ще доведе само до опразване на залата.
Гимбъл строго огледа глупаво зяпналите в него бели лица. Той потисна една въздишка и каза:
— Адвокатът на ищеца да започне.
Търнбул бързо скочи на крака и се обърна към съдията.
— Ваша светлост, ние имаме намерение да докажем, че ответникът е лишил моя клиент Хенри Дженкинс от законните му права. Мистър Дженкинс, по силата на доказано пребиваване в къщата на Шосе 22, на дванайсет километра северно от градчето Ребъл Бът, в продължение на повече от двайсет години с пълното знание на законния й собственик, е придобил известни права. Според юридическата терминология те се дефинират като противоречиво притежание. Обикновеният човек би ги нарекъл общоприети права.
Гимбъл стисна юмруци и направи опит да се овладее. Общоприети права — за дух! Той въздъхна, но продължи да слуша внимателно Търнбул.
— След смъртта на Зебълън Харли, собственика на въпросната къща — по-известна може би като Харли хол, — ответникът получи имота в наследство. Ние не поставяме под въпрос това му право. Но моят клиент има основателен иск: правото на пълно и свободно пребиваване в Харли хол. Ответникът е прогонил моя клиент насилствено, и то по начин, който му е причинил огромно душевно страдание и е поставил в опасност дори самото му съществуване.
Гимбъл кимна. Поне да имаше някакъв прецедент… Но нямаше — той мрачно си припомни прекараните часове над какви ли не невероятни правни книги, в търсене на нещо, което би могло да има някаква връзка с този случай. Най-доброто решение беше направо да го изхвърли без капка колебание от съда — един съдия не може да си позволи да му се смеят, ако има амбиции. А общественият присмех беше май единственото сигурно нещо в този процес. Но Уилсън така ожесточено се отбраняваше, че съдията се заяде. И без това никога не бе харесвал Уилсън.
— Можете да викате свидетелите си — разпореди се Гимбъл.
Търнбул се поклони и се обърна към пристава:
— Извикайте свидетеля Хенри Дженкинс.
Уилсън беше на крака, преди приставът да си е отворил устата.
— Протестирам! — изрева той. — Така нареченият Хенри Дженкинс не може да бъде квалифициран като свидетел!
— Защо? — попита Търнбул.
— Защото е мъртъв!
Съдията се хвана с едната ръка за чукчето, а с другата — за главата. Чукна веднъж по масата, за да умири залата. Търнбул, изправен, се усмихваше.