— Благодаря ти, достойни човече…
Толкова бе свикнал да приказва на тромав нарлакски, при това ръкомахайки, сякаш е глухоням, че тези простички слова изумиха самия него. Колко удивително е все пак, удивително и прекрасно, че можеш да се обърнеш към някого с разбираеми и близки до сърцето ти думички, като знаеш, че ще те разберат. И ще ти отговорят. Йара си припомни колко пъти беше ял бой заради „варварските брътвежи“, излизали от устата му, които според местните бяха нещо мръсно даже за слушане, все едно излизаха от нечист дух. И си рече тъжно, че утре този вянин ще си тръгне по пътя, а значи… значи… вече няма да е тук и тогава… тогава…
Сълзи потекоха по бузите му, хлътнали и изподрани, недоизмити и изпръхнали. Сълзи, за които бе смятал, че отдавна са пресъхнали, потекоха като съживен извор. Те кипваха в очите и падаха в прахта. Дори някак не го досрамя, че плаче, ала все пак извърна лице и избърса влагата от скулите си с повдигнато рамо, заради което не забеляза как се промени изразът на високия мъж. А Вълкодав, също добре забравил да се страхува от някого или нещо, неволно се сети за самия себе си на възрастта на това момче. Беше също като него — смазан от скотския живот и от хората-скотове, неговорещ други езици, даже и от солвянския двайсетина думи знаеше — и толкоз. Когато за първи път го продадоха на роботърговец, никой сред неволниците не разбираше словата му, бяха все сакаремци и източни велхи. Затова мълчеше по цели дни, докато търговецът не купи рошавото, петносано от синини Вълче…
Влязоха в кръчмата заедно. Йара, подсмърчайки, тръгна към тезгяха. Тормар огледа Вълкодав с подозрително присвити очи, но не каза нищо. Вянинът на свой ред също изучи пазача. Преди три години, когато търсеше работа в Галирад, въпреки че умееше много неща, никой не го наемаше. Приличните хора първо забелязваха белезите му от окови, красящи китките и врата. Вълкодав не вярваше, че кондарците са по-различни и се отнасят другояче към избягали каторжници. В Галирад му провървя накрая де, кой знае с какво допадна на младата кнесиня и тя го взе за телохранител. Само че не хранеше надежди сполуката да го споходи отново. Трябваше да се погрижат заедно с Еврих за насъщния. И за пари, с които да наемат кораб…
Ето заради това Вълкодав делово преценяваше колко го бива настоящия кръчмарски бияч. Не беше нищо особено.
Вянинът взе за един меден грош краешник бял хляб и канче мляко, поиска паничка за Прилепчо, след което се настани в ъгъла на гостилницата. Оттам пак започна да преценява Тормар. Пазачът беше наистина яко момче. Мускули на зрял мъж, раменете, уж широки, а създаваха впечатление за отпуснати — заради стръмните мускули около и по врата. Ала върху този врат, подобен на дъбов пън, се намираше глава с лице, което би отивало най-вече на непълнолетен пакостник. Широк вирнат нос, а при ухилване се виждаха криви зъби, които създаваха впечатление за щърбава уста. Такъв сякаш е по-добре да си седи у дома, до мама и баба. И неуморно да прекопава градината, да се черви от шегичките на съседски момичета и да отнася по гърба кораво цапване с пешкир, задето е посегнал към долапа със сладкишите. Вълкодав съзнаваше, че впечатлението е измамно. Тормар носеше на пояса си голям кинжал и сигурно го бе използвал не само за перчене. А и по ръцете му личаха вече поомекнали мазоли, което означаваше, че рядко им се налага да държат търнокоп, май повече са свикнали чужди кости да трошат и на същите тези насмешливи момичета полите да запретват…
Слугините сновяха насам-натам, кръчмарят, съгласно обичая, обикаляше посетителите, питайки ги доволни ли са от гозбите и обслужването. Когато стигна до Вълкодав, вянинът му каза:
— Нека Свещеният огън никога не гасне в огнището ти, добри кръчмарю. Имаш вещи готвачки и оправни слуги. Обаче пазачът ти не е много юнак…
Стоум тежко въздъхна, отлично разбирайки накъде бие украсеният с белези посетител.
— Според мен си е без грешка — каза той нарочно високо, така че да го чуе Тормар. — Тук още никой лош човек не е понечвал да върши безобразия и да е останал безнаказан, защото стражът ми се справя с такива. По-добре, приятелю, си пробвай късмета другаде!
Лош стопанин е онзи, който не подкрепя наетите от него хора — от метачи и ратаи, до готвачи и биячи. Винаги трябва да заставаш на страната на тези, които ти изкарват или пазят парите, винаги трябва да си суров с новаци и натрапници. Така всеки ратай ще ти е верен, ако се застъпваш за него. Инак никой няма да дойде да ти работи, никой няма да се довери на такъв стопанин.