Тормар междувременно разкърши рамене и се изпъчи усмихнат. Схвана, че гостът се кани да му отправи предизвикателство. Разбраха това и всички присъстващи в кръчмата. Стоум все още се надяваше кротко да изпроводи вянина, ала народът вече зарадвано шумеше, с готовност разбутваше маси и прибираше пейки, а очите на посетителите, че и на слугите и готвачките горяха хазартно. Някои дори почнаха да залагат, да спорят кой ще надвие. Вълкодав, който доста беше поскитал из белия свят, не можеше да си припомни страна, в която да не се събере тълпа зяпачи дори при намек за сблъсък между двама биткаджии, харесали едно и също топло местенце. Ала като че ли кондарци рядко имаха щастието да попадат на подобна забава. Не сгреши, въпреки че научи причината за това едва по-късно.
— Кой тук мъти водата? — рече наперено Тормар, приближи се и спря на две крачки от съперника. — Ти ли бе, чиче? Що не се разкараш по живо по здраво?…
Вълкодав навярно бе по-възрастен от нарлака само с пет-шест години, но изглеждаше по-стар.
— Може — отвърна той дружелюбно. — Ако ме изпъдиш.
Посетителите в кръчмата заприказваха още по-високо. Ще има схватка! Предизвикателството е прието. И потвърдено.
Съгласно обичая, спорове между кръчмарски биячи се решаваха без оръжия. Тормар откопча канията с кинжала от пояса и я остави на тезгяха, преграждащ пътя към кухнята. Вълкодав свали меча, бойния нож и ги положи връз Божията длан. Прилепчо скочи от паничката си, бързо надушил важността на събитието, и отложи угощението за после. Облизвайки муцунка, зверчето се настани върху ножницата. Беше много надежден страж.
Вълкодав стрелна с очи наляво и надясно, за да запомни обстановката. Започне ли схватката, кой ще има време да се озърта. Забеляза червеникаво-мургавото светлокосо момче, което одеве отърва от калпазаните на площада. Хлапето надничаше през вратата на кухнята, изпод лактите на изоставилите казаните и тиганите си готвачки. Само неговото лице бе белязано от ужас. Всички останали зяпаха и чакаха боя с алчно любопитство, също както допреди малко гледаха как Слепия убиец забива ножове около крехката плът на девойката. Ще я улучи ли? Или няма? Колко ли кръв ще плисне, ако сбърка?…
Господарката на Съдбите повели така, щото в течение на няколкото последвали дни приказките и клюките за двубоя в кръчмата „Сегванска зъбатка“ да се разпространят из целия град. От уста на ухо към следващата уста и в следващото ухо разказът всеки път ставаше все по-подробен и все по-невероятен. Имаше заради какво, действителните събития даваха щедра основа за повечето измислици. Хора, случайно минавали в този ден и час покрай кръчмата на Стоум, видяха как внезапно през рогозката на вратата, която пазеше от мухи, навън изхвърча юначагата Тормар. И продължи по улицата, като се движеше някак изкривен на една страна, сякаш за главата му бяха вързали петпудов товар, а този товар на всичко отгоре се люшка и преплита нозете на бияча, а той подтичва, за да запази равновесие подир незримата тежест — олеле!… Стар и млад спряха да видят какво става и по-внимателните забелязаха колко усилия полага Тормар да се задържи на крака, но не устоя и пльосна по корем върху прашните павета. Полежа, тръсна глава, опомни се… и скочи, изправи се, заръмжа… после се втурна обратно в кръчмата.
— Абе тия са се наговорили да ни разиграват! Това бой ли е като бой! — чуха хората отвън възмутения вик вътре. — Я си ми връщай облога, че като те…!
Минувачите, отстъпили стреснато преди малко, наостриха уши, ококориха очи и тъкмо тръгнаха да надничат, за да разберат кой с кого се е наговорил и кой от кого си иска парите, когато през прага отново се изтърколи Тормар — все едно бурен вятър го беше духнал!… Бързо растящата пред кръчмата тълпа ахна. Тормар пак рипна, вихрено се шмугна обратно, а подире му побързаха зяпачи, ала най-чевръстите бяха принудени почти веднага да се пръснат настрани, защото рогозката пак заплющя като знаме и същият вятър изнесе навън същия Тормар.
Този път биячът на „Зъбатката“ летеше с главата напред, като да се гмурне във вир. Само дето пред него имаше паваж. Силните му ръце уж омекотиха удара, но от гърдите му дъхът изсвири гръмко, а някои момчета наоколо насетне се заклеваха, че са видели как железните кръпки от ризница по елечето на Тормар са избили искри от паветата…
Не се изправи бързо. Надигна се на колене, постоя на четири крака и измъчено си пое дъх с похъркване. Чак след това, залитайки и стискайки юмруци, се върна.