Тълпата нахлу през вратата, откъсвайки рогозката, всички се блъскаха, надничайки жадно един през друг. Най-младите и нахалните се промушиха през прозорците, от които бяха махнати тежките капаци заради топлото лято. Зяпачите засенчиха светлината на слънцето и единствено ярките жълти пламъчета на маслените лампи озаряваха зрелището.
Късметлиите, заварени от премерването на силите на двамата биячи вътре в гостилницата, се свиваха до стените, катереха се по пейките и масите, притискаха се един към друг, уж плахо, но пък викаха колкото им глас държи, за да настървят още повече съперниците. Снажният брадат вянин стоеше в средата на помещението, спокойно отпуснал ръце, а насреща му, приведен като нападащ бик, също както се приближават пехливаните, застрашително крачеше Тормар. Вече никой не ги подозираше, че имат уговорка помежду си.
Всички събрали се видяха как юмрукът на Тормар се устреми към челюстта на вянина. Не, ненапразно ядеше хляба на Стоум младият пазач. Чуждоземни моряци, любители да трошат съдове и да подклаждат свади, от време на време на собствен гръб разбираха, че младежът съвестно си гледа работата и пестниците му хич не са меки възглавки. Вянинът, изглежда, се оказа очукан от живота човек и се отнесе към тях с уважение. Тоест, не остана на пътя им… само че как го направи и какво именно стори — това малцина успяха да проследят. Някои мъже, които имаха представа какво е да те халоса по брадичката Тормаровото ръчище, не изтраяха и премигаха, като стреснато отметнаха назад глави. Вянинът не се отдръпна, нито отскочи. Тъкмо наопаки — пристъпи напред и леко встрани, като косо подложи лявата си ръка, колкото да се плъзне по нея юмрукът на противника… Пестникът сякаш изора празния въздух, минавайки доста по-високо и встрани от целта си, но пък чужденецът, като че бе омагьосан, изникна зад гърба на кондареца и здраво го сграбчи за яката и дръпна рязко назад. Тормар разпери ръце, размаха ги и огъна гръб, опитвайки се да се задържи прав… уви, нозете му се отлепиха от пода. Тормар усети, че пада, и неволно се хвана за китката на вянина.
Май не трябваше да го прави. Очакваше, че онзи ще му счупи ръката или поне ще се опита, ала стана по-лошо. Много по-лошо. Резил стана.
Вълкодав, предизвиквайки дружен кикот у зрителите, почти ласкаво сложи съперника си да седне на пода, покрит, както беше прието у солвяните, със слама.
— Ти беше добър противник — каза той на Тормар. — Биеш се честно и славно. — Обърна се към Стоум: — Победих твоя момък не веднъж, а три пъти. Пак ли ще речеш, че сме се наговорили с него? Или че ми е равен?
Кръчмарят нямаше какво да възрази, ала никак не му се искаше и да отвърне утвърдително. И тогава някой сред зяпачите злорадно зашлеви със слова победения:
— Ама че си слабак, Тормар! Биваше те само да се надуваш, пък то всеки могъл да те надвие…
Вянинът мигновено закова бъбривеца с поглед:
— Какво каза? Я ела, покажи на нас, слабаците, колко те бива…
Разбира се, злорадникът се опита да се потули зад гърбовете на другите зрители, които още повече се развеселиха, сочейки го с пръсти. Сигурно той бе заложил пари не на печелившата страна и сега го бе яд, че е загубил. Тормар не остана да чуе как Стоум гласно се отказва от него и наема нов охранител за кръчмата си. Той стана и излезе, като злобно изблъскваше хората по пътя си.
— Аз вземам този мъж да пази реда в „Зъбатката“! — обяви Стоум, като мачкаше с ръце престилката си. — Той получава службата си съгласно обичая и закона…
Вълкодав му кимна и отиде да вземе оръжието си. Прилепчо вече се ровичкаше в паничката си. Приятелят му е жив и здрав, към имуществото му никой не посегна, защо да се тревожи за друго, освен за млечната си попара?… Вълкодав преметна ножницата на гръб, прекоси помещението, в което се суетяха слугите, подреждайки наново масите и пейките, след което зае полагащото му се място край входа.
Когато най-сетне вълнението улегна и посетителите престанаха да зяпат новия бияч на Стоум, кръчмарят се приближи към вянина и тихо, но доста изразително рече:
— И кой лош вятър те довлече от глухите ти гори, вянино? Само загуби причинява вашето племе, откъдето и да ви подхванеш, все сте за беля!… Ти знаеш ли кого изпъди, неразумнико? Знаеш ли какво ми се пише сега? Момъкът беше от хората на Сонмор!…