8. Сонмор
Вълкодав не харесваше нарлакската дума „кръчма“. Звучеше му грубо и неуютно. И подсещаше за кръстопът. То и без това кръчмите ги строят край пътища, особено на кръстопътища. А какво хубаво може да се очаква от път или кръстопът?… Е, във вянските гори вече никой не вярваше, че като тръгнеш по някой друм, след три дни ще попаднеш на оня свят. Въпреки това никой вянин не би си построил дом край самотен път. Или на кръстопът — опазили го Боговете! Та кой ли ще рискува да се изниже и поеме надалеч от къщата му съгласието, изобилието, здравето?… Не, не само дом, за дом никой не ще отсече дърво от стара пътека, ако има акъл в главата. Такова дърво не става за добро дело. На беда е! Така мислеше Вълкодав.
Което, впрочем, не му пречеше благополучно да стърчи до входа на кръчмата, носейки службата си. Далеч повече му разваляха настроението непрестанните жалби на Стоум, въпреки че повечето от стенанията пускаше да влязат в едното ухо и веднага да излетят от другото. Какво може да се очаква от един сол вянин?… На всичко отгоре и наплашен. Кръчмарят чакаше скорошно и жестоко разорение. За което, то се знае, вината носеше Вълкодав.
Причината за Стоумовия страх се оказа доста простичка. Когато преди много години избухнала Последната война и всички в целия свят въстанали един срещу друг, пред кондарските порти задимили огньовете на една от несметните дружини на Гурцат Велики, достигнал до нарлакската държава. Тогавашният владетел конис бил слаб човек и не се надявал да удържи града. За щастие се обявил отчаяно смел народен вожд, който съумял да повдигне духа и на гражданите, и на селяните от околностите, укрили се от нашествието зад крепостните стени на Кондар. Казвал се Сонмор. А щом утихнали сраженията и кондарци разпръснали отрядите на завоевателя по горите, Сонморовото войнство останало без работа. И затова след време взело да тревожи търговските кервани, прекосяващи нашир и надлъж съживяващата се страна. Почнали нявгашните герои да безобразничат в същите онези села, които доскоро бранели. Сонмор в края на краищата бил заловен и въпреки заслугите го обесили. Ала хората му не се смирили, избрали си нов предводител и… го нарекли Сонмор. Така че никой да не смее да рече, че храбрият разбойник наистина е мъртъв. Веднага тръгнала и мълва из Кондар, според която въжето на бесилото се скъсало и прочутият вожд останал да живее вечно.
Оттогава изминали два века, но през годините „нощният владетел“ на Кондар, приемайки на събора на злосторниците този почетен сан, изоставял и забравял предишното си име и се назовавал Сонмор. Нямаше точни сведения, нито записана история на кондарските разбойници, но ако се вярваше на това, което разправяха хората, сегашният Сонмор бе трийсет и деветият главатар на добре въоръжените грабители. Господарят конис даже не предприемаше опити да го залови и хвърли зад решетките на тъмницата. Защото беше разсъдил, че лош мир е по-добър от размирици. Пък и с прочутия вожд на разбойниците понякога можеше да се постигне един или друг договор. За предпочитане е една силна шайка, отколкото стотина дребни, с които не става никакво споразумение!…
Така че Сонмор вършеше в Кондар много неща, почти без да се крие. Всички знаеха, че негови момчета гледат ред да има по кръчмите и хановете. И те си вършеха работата толкова добре, че стопаните с радост си плащаха. Плащаше и Стоум. До този злочест ден, в който безсъвестният вянин прекрачи прага на гостилницата му и като се позова на древния закон, изгони Тормар.
Ето защо кондарци толкова рядко ставаха свидетели на спор между биячи за правото да пазят едно или друго доходно място — нещо, което бе почти всекидневна забава за жителите на другите градове…
— Ти поне разбираш ли какво ще ми се изсипе на главата, а?… — почти ридаеше Стоум още щом Вълкодав застана на поста си. — Знаеш ли какви главорези ще довтасат?… Първо ще видят сметката на теб, а после… и моята…
— Нека дойдат — каза Вълкодав безразлично. — Ако им стиска.