— Ти се би днес с Тормар… Имаш кръв по ризата. Съвсем мъничко… Боли ли те?
— Търпя — каза Вълкодав.
Йара изчезна в кухнята, за да се върне с голяма лъжица масло. Мамино средство, много пъти помагало на самия него.
— Дай да те намажа…
— Недей, ще си изцапам ризата — отказа вянинът. — Кръв все някак се изпира, ала масло…
— Ще го втрия в кожата, няма да цапа — обеща Йара. — Ще внимавам, няма да те боли…
Вълкодав смяташе, че заради няколко отворени шева няма да умре, но сърце не му даде да огорчи момчето.
— А къде е твоят приятел? — попита Йара, докато предпазливо мажеше бичувания гръб на вянина. — Той знае ли, че си се уредил тук?…
Вълкодав се обърна и внимателно погледна момчето.
— Не — проговори бавно. — Засега не знае…
Би било добре да извести Еврих и останалите, но не можеше да изостави кръчмата без надзор. Надяваше се, че слуховете за случилото се в „Сегванска зъбатка“ ще достигнат до ушите на спътниците му най-късно до утре сутринта, а тогава Еврих незабавно ще довтаса да види какви ги е надробил неразумният варварин.
— Мога да му предам каквото кажеш… — отново шепнешком предложи момчето. — Само ми обясни къде да го намеря…
— Да не те хванат одевешните нехранимайковци? Или крадци, злосторници… — попита Вълкодав. Вече бе нощ, а улични светилници, каквито имаше в сакаремската столица Мелсин, тук липсваха. Или не бяха се сетили за такива, или се стискаха за нужните пари.
— Не виреят тук такива — отвърна Йара. — По-рано имаше, но сегашният Сонмор повели нощем никой да не напада и да не граби минувачи… От Тормар съм го чул.
Вълкодав обясни на момчето как да стигне до странноприемницата „Нардарски лаур“ и за кого да пита там. Йара се подвоуми малко, а после отвори длан и подаде на вянина скъпоценната си паричка:
— Ще ми я пазиш ли… моля?
И си рече, вече изтичвайки навън, че по-надеждно хранилище надали можеше да се измисли.
А Вълкодав изнесе от камината тлееща цепеница и я остави насред двора. От утре щеше да има нови изпитания. Отстъпи на полагащите се девет крачки и бавно обърна към главнята отворената си длан, като насочи вътрешната си сила напред. Пламъкът изригна, изсъска и угасна, сякаш заради бурен порив на вятър. Вълкодав дълбоко си пое дъх няколко пъти, съсредоточи се и отсечено блъсна въздуха пред себе си, като мислено си представи как излита и се премята над оградата овъгленото дърво…
Главнята остана да стърчи там, където я беше забил. Още живи петна жар блещукаха в тъмнината, по тях преминаваха по-ярки вълни, сякаш голямо червено око намигаше на вянина.
Вълкодав затвори очи и си въобрази на мястото на цепеницата надзирателя Вълк, възненавидя го с цялата си душевна сила и изстреля омразата си в повторен опит.
Нищо не излезе и този път.
„Бой искаме! Бой!…“ — ревяха изпод високия стръмен бряг с ниско ръмжене мъжки гърла. Жените чисто и високо им пригласяха с отчаян, закачлив и войнствен писък. Моми и омъжени също излязоха върху леда на Светин. В празнични кожуси, с извезани бойни ръкавици те стояха малко встрани от мъжкия тежък строй. Та кой ли ще пропусне да се повесели във великия ден на Корочун, да посгрее душа и плът в юмручна схватка и поне малко да подпомогне светлия Бог-Слънце в неговата вечна борба с Тъмата?…
Беловодската Светин се вливаше в морето чрез безчет ръкави, сред които главните бяха два: Голяма Светин и Малка. Хората живееха по стабилните брегове и по островите, като наричаха съседите си, от които ги делеше поне едно ручейче, „задречни жители“. Поселение в устието на реката се смяташе за град, но това бе само в памет наминалото, обичай, възникнал още преди да се отделят общините, и съхранен до днес, защото не е редно да се изоставя заръчаният от предците ред. Никакъв град, сиреч непристъпно укрепление против врагове, което да има стени и всякакви инакви воински приспособления, тук така и не бяха сколасали да изградят. Та от кого има да се пазят? От добрите хора наоколо ли?…
Вярно, Зуйко бе разказвал на Вълкодав за потънали в мъх зидове, развалини на древна крепост, все още различими в гората на скалистия остров на няколко версти от града. Вароховото внуче вече бе ги посетило заедно с местните хлапета. Руините, според единодушното мнение на градските обитатели, помнеха Великата Тъма. Както и най-първите заселници, избягали насам от потопи и разрушения, настъпили след падането на небесната планина. Онези люде още не знаели, че ще им се наложи да се боят единствено от диви зверове, затова първо издигнали на острова твърдина. Сега само земният вал още личи, укрепен с изпечена на силен огън глина, затова по-бавно се предава на дъждовете и снеговете…