А когато ръкопашната забава приключи и победителите бяха тържествено изкъпани в голяма, слънчева дупка в леда, а от мястото на схватката бе прибрана и последната паднала шапка, всички заедно поеха към къщите си. Тилорн прегръщаше през раменете румената и щастлива Ниилит. Вълкодав, който мръзнеше въпреки дебелия си кожух заради седенето на едно място, им завиждаше и с почти примирена горчивина си мислеше, че навярно няма скоро да си възвърне предишната сила. Ако изобщо му е писано да се оправи напълно… Ала ако бе здрав, ох, само да беше здрав!… Би показал на местните бойци, които, доколкото видя, не познаваха нито хватките на ръкопашното добродетелно изкуство кан-киро, да не говорим пък за вянските хитринки от рода на „за яката — та в копривата…“
Впрочем, на един воин нему приляга да се перчи с уменията си, затова Вълкодав бързо се скастри за недостойните си помисли. Не на местните би показвал що за юнак е, а би зарадвал Бога Слънце с размятани като от вихър яки мъже — все за Неговата прослава… Така, както бе прието у дома…
„Е, обърна се слънчицето към пролетта! — весело каза Еврих, като загреба шепа сняг и изми лицето си. — Сега само да дочакаме силионския кораб. Той винаги пристига през пролетното застудяване, веднага щом морето прати последната си снежна буря. Моят Учител с голямо удоволствие ще чуе разказите ти, Тилорн… Ти не си идвал в Арантиада още, нали?“
Тилорн поклати глава, люшнаха се порасналите му платинени къдрици:
„Не. Нито в онзи свят, нито пък в този… — И се обърна към мълчаливия Вълкодав: — Приятелю, ще дойдеш ли с нас?“
„Не — каза вянинът. — Няма“
Не отказа, задето Еврих не го бе поканил направо. Просто отдавна кроеше съвсем друго пътешествие, далеч по-важно от някакъв си там Силион с неговата знаменита библиотека. Още през есента, когато за първи път си позволи да се надява, че ще оживее, си намисли, че щом укрепне, ще поеме нагоре по течението на тукашната Светин. Земите на двата свята не си приличаха като две капки вода, ала имаха доста общи неща, много повече от натрупаните отлики. Което значеше, че си стоят нейде там и хълмовете, обрасли с бор и, може би… може би там живеят родните братя на обитавалите някога подобните места отвъд Портала Сиви песове… И кой знае, току-виж…
Ниилит и Тилорн започнаха да го убеждават да се присъедини към тях, питаха го защо не иска… но скоро го оставиха на мира. Вълкодав отдавна бе свикнал да не обяснява много-много постъпките и решенията си. Рядко го правеше дори пред близки приятели. Предпазливост. Всяко гласно изречено намерение като нищо ще стигне до лошо ухо, каквото и тук, в Бяла вода, може да се намери. Само това му липсва, да урочаса някой замисъла му… да направи така, че и в този свят да няма място за рода на Сивия пес…
Още на следващия ден дойдоха да наказват новия пазач на „Зъбатката“. Кръчмата едва отвори врата за гости, а прага й прекрачиха двамина млади мъже с рамене като за четирима, облечени в изтъркани кожени елечета. Вълкодав вежливо ги пропусна да влязат. Стоум веднага им донесе пиво без пари, навярно ги познаваше, а може би се беше досетил за какво са пристигнали. Почерпи кръчмарят първите си посетители и гръмко заяви, така че да го чуят чак на двора, че грях било да иска заплащане от такива снажни и добри юнаци.
Добрите юнаци охотно взеха каните, бръкнаха в кошничките за солени сухарчета и започнаха да пият, озъртайки се без притеснение към вянина, който стърчеше на входа. Беше без оръжие. Мечът и бойният му нож кротуваха зад тезгяха на кръчмаря, окачени на дървен клин на стената. Гостите не пропуснаха да присвият очи, щом забелязаха, че ножниците дори бяха вързани и запечатани. Както и това, че от клина висеше и спеше завита с крилете си едра черна гадина, навярно прилеп.
Еврих седеше на масата до кухненската врата. На тази маса и без туй никой не обичаше да сяда — кому ли ще допадне има-няма през минута-две над главата му да пренасят тави с храна или мръсни съдове. Пред Еврих се намираше стъклена мастилница и десетина наострени гъши пера с още толкова тръстикови писала. На Вълкодав не убягна, че Тилорновото самопишещо перо беше останало в торбата на арантянина. Навярно се опасяваше, че странната вещ ще предизвика нездраво любопитство, напълно способно да прелее в обвинения, че граматикът се занимава с магия. Или го беше страх, че ще му го откраднат, както стана с общите пари?…