Едър светлокос сегванин влезе в кръчмата, завъртя глава и се насочи към Еврих.
— Ти ли си граматикът тукашен? — чу го да пита Вълкодав.
— Вярно е, господине — учтиво и с готовност се отзова Еврих. — Искаш да пратиш писмо? Или да съчиниш жалба до съдията?…
— Моят съдия виси на колана ми — изръмжа сегванинът и потупа дръжката на меча си, стегната от дървен печат, също като оръжието на Вълкодав. — А писъмце бих пратил, бих… Само че да не ме лъжеш нещо? Знаеш ли да пишеш, или само париците на хората искаш да прибереш? Знам ви аз вас, писарите — ще надраскаш разни завъркулки, а после ще офейкаш…
— Виждаш ме за първи път… но вече подлагаш на съмнение моята чест? — сдържано показа, че е засегнат, Еврих. — Нима съм те излъгал с нещо?
— Когато отивам да се наема на служба, на мен също много-много не ми вярват! — отговори сегванинът. — Винаги искат да видят дали мога да правя това, което съм казал, че мога. Я ми напиши ето това… — и изтърси дълга засукана псувня. — И нека после някой друг прочете вярно ли си го написал!
— Няма да цапам перото си със слова, оскърбяващи Богове и хора! — заинати се арантянинът. — Мисля, че и теб не те карат всеки път да размахваш меча си, за да докажеш на какво си способен. Често е достатъчно да назовеш някого, който да ти е поръчител. Нали така? Ето, тук също има хора, които могат да докажат, че не съм измамник!
— И кои са те? — присмя се сегванинът. — Някой пишман граматик като теб ли? Я си признай по-добре, че си неграмотен, че да си тръгвам. Даже няма да ти разкрася муцуната, ако си го кажеш…
— Ето кой ще свидетелства за мен! — гордо произнесе Еврих и посочи Вълкодав.
Сегванинът се обърна, намери с поглед невъзмутимия бияч на гостилницата и дълго не отмести очи от него. Еврих би могъл уверено да разпознае какво именно се въртеше в бавната глава на наемника. Защото грубиянът бе съзрял пред себе си не някакъв умник, който не би му внушил доверие. Напротив! Стената до вратата бе подпирана от човек, с когото всъщност бяха от един дол дренки. За ума на сегванина вянинът бе по-разбираем от учения арантянин. Затова неговата дума имаше и тежест, и значение.
— Не се тревожи, скъпи гостенино — каза стопанинът на кръчмата, тъкмо донасяйки на наемника кана пиво. — Те наистина се познават. Пазачът ми доведе тук граматика, за да може да спечели малко грошове, а аз им позволих.
Сегванинът натика муцуна в каната, като мърмореше нещо за доверчивите, които всеки път си навличат беля на главата, но накрая кимна на Еврих — добре де, ще ти повярвам, понеже съм добър човек…
— На какъв език желае да напиша посланието му господинът? — поинтересува се Еврих. — Ще се възползва ли от благородната реч на Островите? Или ще предпочете сакаремски, мономатански, арантски?
— А на солвянски чаткаш ли? — запита сегванинът, докато се наместваше срещу граматика.
Вълкодав извърна лице, потулвайки насмешката. Гладна чучулига за трохи ще кукурига. Така и Еврих — ученият си мислеше, че безгрижно ще обикаля по неведоми страни, описвайки невижданите им чудеса, а вместо това се наложи да заработва за хляб и мляко със същото умение, което смяташе за възвишено и уместно само мъдрост да запечатва върху пергамента… Не, горди мъдрецо, сега ще седиш и ще съчиняваш на плиткоумния сегванин послание на солвянски…
Без да спира да наблюдава Еврих, Вълкодав не изпускаше от внимание и Сонморовите пратеници. Страничен човек не би разбрал, че вянинът държи тия двамата под око — стои си пазачът, озърта се лениво, ала така нарочно никого не боде с тежък взор. А посетителите вече не ядат и не пият, само чакат какво ще стане, даже отвън започват да спират любопитни люде…
— „Неклюд, майка ти да натаковам! Ще ми се да узная, от чий лайнян зор…“ — започна да диктува сегванинът.
— Господине… — предпазливо се прокашля Еврих. — Ти, несъмнено, си наясно, че хората някак по-добре разбират смисъла на писмата, ако тези послания започват например по следния начин… Да речем „На господин Неклюд, сърдечен поздрав от…“ От кого да е поздравът, господине?
— Нещо много засукано го завъртя — начумери се сегванинът. — С повече пари ли искаш да ме одереш?
— Парите са прах и кал по пътя — изрече Еврих. — Много по-важно е, според мен, почитаемият Неклюд да разбере, че към него се обръща човек, който знае не само как меч се размахва, но има и вкус към прекрасната реч. Твоето племе, доколкото ми е известно, винаги е ценяло хубавите слова и красивото им подреждане!
— Почитаем!… — изсумтя сегванинът. — Тоя дърт гъз Неклюд мен си ме познава, като мръсните си гащи ме познава. А като му прочетат твоето нагиздено писание, ще си рече, че не е от мен. Както ти казвам, така го драскай!