— Ти можеш да вмъкнеш нещо, което само двамата вие знаете, така че твоят приятел да бъде сигурен, че писмото не е подменено! — упорстваше Еврих. — За нищо на света няма да повярвам, че не би искал да съставя послание, достойно да бъде подписано не от някакъв си побойник, а от смел стотник!
Сегванинът тъкмо бе станал морав от гняв, ала не успя да удари с юмрук по масата заради последните, съвсем навреме прозвучали думи. Смел стотник?… Хм. Наведе се леко напред и се заслуша, изстивайки бавно от яда си.
— Ти нали не копаеш яма за клозет с меча си? — продължаваше Еврих. — Моето перо е моят меч! И аз не искам да позоря своето оръжие, като оскверня белия лист с думи, от които насетне да ме е срам, камо ли да ги прочета гласно… — Рязко и войнствено топна перото в мастилницата. — Така, от кого да предам поздравите за Неклюд?
— От Гарахар… — стъписано отвърна наемникът. Погледна с нещо като страхопочитание сивкавата хартия, направена от сърцевина на мономатанска тръстика, сякаш Еврих се канеше да прави с нея магия. Може би дори взе смътно да се досеща, че човекът с перото не е някой си роб, който събира пари, за да се откупи от неволята, нито дрипав скитник, криво-ляво научен да изобразява криви писмена и негоден за по-полезна работа. Животът вече бе обяснил на Гарахар, че странните люде, които не ти позволяват да ги вземаш за парцал, е по-добре да се уважават…
— А, да! — сети се Еврих. — Прости ми, господине, но трябва да знам закъде и как ще пратиш писмото си…
На това искане сегванинът се наежи, твърдите му като четка мустаци щръкнаха:
— Това пък за какво ти е!? Защо ме разпитваш? Да ме обадиш на някого, така ли?
Еврих спокойно се усмихна. Причината за неговото спокойствие стоеше до вратата с кръстосани на гърдите ръце и се озърташе през рамо към разфучалия се наемник. По принцип Еврих не смяташе, че другаруване с кръчмарски бияч е нещо, което краси един учен, дето пише книга за Силионската съкровищница от знания. Ала, от друга страна, тежкият като длан взор на вянина даваше на граматика необяснимо спокойствие и утеха дори…
— Изобщо не подпитвам — с достойнство възрази граматикът. — Просто ако на твоето послание му предстои да пътешества по гълъб, тогава ще избера най-тънкия и лек лист. Ако ще го пратиш по море, по-добре ще е да използвам плътен пергамент и мастило, което презира влагата и дори не се бои от потапяне във вода. Вярно, ще ти струва малко по-скъпо…
Известно време Гарахар мълчеше като цапнат през устата.
— Виж какво, младежо… — разлепи той устни накрая и Вълкодав чу в гласа му нотки на уважение. — Ти май наистина си учен човек… Слушай, нека ти разкажа каква шашма стана с тоя Неклюд, а пък ти вече с по-умни приказки ще я напишеш, става ли?…
В този миг празните кани на двамата Сонморови хора, пристигнали да държат сметка на Вълкодав, едновременно тропнаха по дъбовия плот на масата им. Стоум веднага скочи да попита:
— Доволни ли са скъпите ми гости? Услади ли им се пивото, вкусни ли им се видяха сухарите?
От вянина, въпреки че наблюдаваше с крайчеца на окото си, не убягна, че кръчмарят се облива в пот.
— Пивото ти даже за конисовата трапеза става — простосърдечно отвърна по-младият „скъп гостенин“. — И сухарите ти са като курабийки. Сигурно овче сирене добавяш в тестото, нали? Майка ми също така ги прави…
Възрастният намръщено прекъсна другаря си:
— Всичко ти е наред, Стоум, само дето скапан пазач си взел на служба. За смяна е.
Стопанинът на „Зъбатката“ взе да мачка чистата си престилка. Нямаше и капка желание, че и кураж, да се застъпва за Вълкодав, като вземе да противоречи на Сонморовите пратеници. Но пък и не биваше да нарушава обичая…
— Мястото на пазача принадлежи на оногова — произнесе той старинната поговорка, старателно гледайки пода, — който по-здраво се бие за него… Всеки кръчмар се радва, когато за служба в неговата гостилница спорят достойни юнаци…
Посетителите съгласно зашумяха, ала приглушено. Искаше им се хем бой да видят, хем и Сонмор да не разсърдят. И само един майстор, корав наглед, неизтребимо вмирисан на кожи мъжага, се осмели да рече високо, като тежко хлопна с длан по масата:
— Тормар не си отиде драговолно, че и този тук май само от приказки няма да си тръгне!
Подкрепи го късогледият вапцаджия.
— А аз съм чувал — проговори той полугласно, — че Сонмор повели да се уважава онова, което бащите ни са почитали…
— Кой каза това? Да не би ние да не почитаме обичаите? — изръмжа възрастният. И тъкмо отвори уста, за да добави, че ей сега ще почете Вълкодав съгласно всички старинни закони, но изведнъж народът на улицата забърбори, забелязал нещо, което бе по-интересно от спор на биячи.