Вянинът надникна навън. Покрай каменната ограда вървеше Пеещо цвете. Беше облечена също както върху сцената, в носия от Източен Халисун, свободна кошуля и широки шалвари. Само че сега бяха ленени, а не пъстри свилени. До нея крачеше, поставил длан на рамото й, незрящият черен мономатанец. И неговите дрехи бяха други — меки чизми, платнени потури, бродирано наметало върху ризата… не като вчерашната му премяна, позволяваща на публиката да се любува на силното му лъскаво тяло. Според Вълкодав Нарлак бе доста топла страна, ала слепецът навярно мръзнеше тук.
Появата на Слепия убиец и неговата прекрасна помагачка разбираемо привлече вниманието на хората, Вълкодав не направи изключение. Даже си рече, че има за какво да си поприказва със слепия хвърляч на ножове, стига мономатанецът да пожелае да се запознаят. Но пък откъде накъде толкова знаменит и славен човек ще тръгне да беседва с обикновен кръчмарски бияч?…
После Вълкодав неволно огледа незрящия, но не намери по него колана с ножовете. Това го накара да се позамисли. Кой знае защо беше сигурен, че слепецът никъде не стъпва невъоръжен. Но къде ли крие камите?… Вълкодав неведнъж бе служил като телохранител и такова нещо като скътан нож обикновено разпознаваше от пръв поглед. О, случвало се е да се заблуди — за кратко. Прехвърли наум спомените си за тези случки и това, което си припомни, го огорчи. Човек, способен толкова вещо да скрие оръжието си, така че Вълкодав да не го открие веднага, будеше сериозни подозрения. Оставаше да допусне, че сакатият е имал бурен живот. И, то е ясно, хич не е толкова беззащитен, колкото би могъл да си въобрази някой невежа…
— Да идем по-нататък — тихо каза на спътника си Пеещо цвете. — Тук ми мирише на скорошно сбиване.
Тя говореше на халисунски и Вълкодав я разбра. Мономатанецът отвърна с усмивка:
— Че кой се бои от бой?
— Аз — събра тъмни вежди девойката.
— Хайде сега… — изхъмка той. — Ако те слуша човек, ще има да се чуди как досега не са ме пребили… Да влезем. Гладен съм.
Девойката се колебаеше. Вълкодав много искаше да влязат, затова се поклони и каза на родния й език:
— Няма да има безобразия, достойна госпожо. Аз пазя тази гостилница, но на някои хора това не им харесва. Дошли са да ме прогонят. Но теб и твоя уважаем приятел нищо не ви заплашва.
— О, Лунно небе!… — възкликна тя. Мономатанецът сви яка длан, стискайки моминското рамо:
— Ето, чу ли?… Подушвам рибни гозби, надявам се да похапна пържен калкан… или тук само зъбатка се яде?
— Всичко се яде, драги ми господине, как може без калкан! — намеси се от прага Стоум. Страхуваше се от назряващата схватка, ала не би изпуснал такъв гост за нищо на света. — Как предпочиташ калкана? В стърган сухар или в тесто? Или ще го опиташ по сегвански, с лук и в гърне?… Моята старша готвачка е родом от Островите, тя знае как да сготви калкана. Зурия! Зурия, ела бързо насам!…
Оправдавайки името си, кръчмарят много добре си даваше сметка, че хората ще забравят даже гнева на Сонмор в желанието си да видят отблизо прочутия слепец и кръчмата ще се напълни до пръсване. А ако успее да го придума да покаже нещо от майсторлъка си… Стоум даже реши, че тогава ще нагости мономатанеца даром.
Важната Зурия изплува от кухнята като голям търговски кораб от пристанище и донесе със себе си цял облак ухания. Кръстоса над престилката малките си пухкави ръце и с непроницаем вид изслуша наставленията на хвърляча на ножове, който явно обичаше да се храни вкусно. Две млади слугинчета тичаха с кани пиво и кошнички мезе за стълпилите се навън хора. Сонморовите биячи също се загледаха в мономатанеца, като за известно време забравиха Вълкодав. А той ги поглеждаше мълчаливо, а после реши да им напомни за себе си.
— Високо мнение има за мен Нощният конис… — изсумтя той, втренчил се в по-възрастния. — Двама души за един…
У дома бе свикнал, че първо се върши работа, а развлеченията — след това.
— Ти си тоя, дето се има за много важен! — враждебно го отряза кондарецът и кимна към другаря си, който на външен вид приличаше на Тормар: — Той ще те сбъхти, няма да успееш да мигнеш! Аз само ще гледам дали се биеш честно!…
Вълкодав разбра, че подробностите от схватката му с Тормар са били изслушани внимателно от разбойническия главатар, затова все пак е пратил двамина. Само дето те не искат да си го признаят. Ухили се, така че да се види избитият му зъб:
— Е, и? Дълго ли ще си приказваме?… Рекох, че не за сладки приказки сте дошли…