Гняв пламна по бузите и челото на кондареца. Той светкавично се пресегна и сграбчи с една ръка дрехата на вянина, засилвайки другия юмрук за удар. Ала не удари. Нещо го подхвана под лакътя и само след миг пратеникът на Сонмор с изумление откри, че е позорно превит като геврек, опрял нос в коляното си. Което коляно пък му пречеше да се свие още повече, за да спаси извитата си лява ръка — костите й вече пукаха…
Докато се чудеше какво го е сполетяло и как да се отърве, Вълкодав го пусна и насмешливо каза:
— А уж нямаше ти да се биеш…
Кондарецът още не бе успял да изправи гръб, а младият му авер скочи срещу вянина без никакво предупреждение, просто литна от място като котарак. Сигурно си мислеше, че единствено в бързината е предимството на новия пазач на кръчмата. Откъде би могъл да знае за наставленията на Майка Кендарат, че който напада майстор по кан-киро, губи не защото атакува бавно или нескопосно, а понеже изобщо е нападнал.
Вълкодав не се имаше за майстор. И от известно време дори се съмняваше, че е достоен да използва светлото изкуство, дадено на хората в името на Любовта. Въпреки това не се поколеба — с точно изстреляната към корема му ръка на Сонморовия момък се случи нещо. Как изобщо е възможно да изкълчиш нечия китка, свита не в пестник, а в глава на каменарска вария — никой не проумя. Ала вянинът го стори. Скочилият котарак се оказа уловен за опашката. Принуден да опази ръката си, младият нарлак се преметна по гръб, завъртя се като изтървана метла и се търкулна под близката маса, направо под нозете на кожаря. Спестиха му ритници, все пак бе Сонморов човек, но го посрещнаха със смях, от който му писнаха ушите.
Съненият Прилепчо вдигна главица, озърна се, прозя се сладко и зъбато, а сетне пак скри муцунка в крилете си.
Старият разбойник, оставен от Вълкодав да се погрижи за лакътя си, забрави за болежките си и рипна в гръб на вянина, с намерението да го стисне за врата.
В честен двубой така никой не постъпваше.
— Зад теб, вянино! — екнаха веднага няколко вика. — Зад теб!…
Сред хората, предупредили чуждоземеца, бе и Пеещо цвете. Вълкодав не се обърна. Че защо? Намеренията на противника, останал зад него, се усещаха като бледи отблясъци на червен пламък, и без да го гледа, чувстваше какво крои. Люшна се напред, така че кондарецът да протяга ръце, за да го докопа, а после вдигна своите и неочаквано клекна. Почти тозчас въздухът отново се изпълни с гръмовен смях, а от стенните полици западаха сажди. Защото възрастният, принуден да удължи скока си, се заби в своя другар, който тъкмо се надигаше от пода, помете го и двамата пак се търкулнаха под масата.
— А уж нямаше да се биеш… — поклати глава Вълкодав. — Само лъжци ли държи твоят Сонмор край себе си?…
Възрастният бе станал лилав от яд. Ръката му се плъзна към ножницата на пояса. Вълкодав го следеше с много неприятна усмивка.
Стоум се шмугна зад тезгяха и заотстъпва към кухнята, бърборейки припряно:
— Любезни гости, любезни гости, само без кръв… само без кръв… моля ви!…
— Няма да се лее кръв — обеща Вълкодав.
Тогава се изправи и младият, след което и двамата се нахвърлиха върху него. Действаха момчетата, право да си кажем, в пълно съгласие. Не им беше за първи път да са юмручна дружинка, личеше си. Вълкодав отстъпи леко встрани и още веднъж призова върху противниците си милосърдието на Богиня Кан. Тоест сблъска здравите момци и ги тресна в пода. Сетне бързо седна между главите им, натискайки ги със собствените им извити ръце, като не им даваше нито да се надигнат, нито да отпълзят. По-старият още държеше нож, но пръстите на изкълчената му китка едва усещаха чирена. На Вълкодав даже не му се наложи да избива оръжието, дланта на разбойника се разтвори сама, сякаш бе парцалена. Ножът с красиво резбована дръжка се търкулна настрани.
— Грях е такива пазачи като вас пред хора да застават — изсумтя вянинът. — Веднага вадят ножове.
Еврих вдигна глава от листа, върху който изписваше писмото на Гарахар, и погледна наемника със зле прикрито нетърпение. Онзи, както беше заекнал насред дума, така и седеше с отворена уста, зяпнал схватката. Май изобщо беше забравил за какво е дошъл тук. Пеещо цвете обясняваше на спътника си на ухо какво се случва. Слепият кимаше одобрително. Отвън се чуваше ропот — който от тълпата бе успял да промуши глава през вратата, предаваше на другите своята версия за събитията. Посетителите пък шумяха окуражително, очевидно изцяло на страната на Вълкодав. По пода дори се търкулнаха няколко гроша — някой бе сметнал, че зрелището заслужава да бъде възнаградено. Йара мигом вдигна монетите и ги скри, за да ги даде после на вянина.