Вълкодав през това време разглеждаше ножа. Истинско бойно оръжие, стоманата дълга педя и половина. Да размахаш такова нещо в кръчмарска свада бе израз на отчаяние и носеше само позор на извършилия тази глупост. Откъдето и да го погледнеш, за подобно деяние следва да се понесе подобаващо наказание. Вълкодав го разбираше, затова тъкмо понечи да нареди на двамата посрамени юнаци да разпасват потурите си, когато сегванинът пред Еврих неочаквано и гръмогласно се възмути:
— Абе това е лъжа бе, хора! Аз тия двамата съм ги виждал как се бият!… Не може да ги тръшнеш току-така!…
Хората се обърнаха към него и той горещо продължи:
— Ето така ви карат повече да се изръсите! Само се преструват, че се бият, а на дело — наговорили са се и…
Думите на сегванина бяха пряка обида както към вянина, така и към противниците му. Първата мисъл на Вълкодав бе да предложи на сегванина да излезе в средата на помещението и да потвърди казаното с дела, както приляга на един мъж и воин. Ала лош е кръчмарският пазач, който спретва свади с посетителите. Че и бива ли да се забърква, преди да е довършил започнатото.
— Сваляйте коланите — каза той, пускайки Сонморовите побойници, който се гърчеха и пъшкаха в сламата на пода. Те веднага се изправиха, треперещи от злоба и унижение, ама нямаха какво друго да правят, освен да се подчинят. Разкопчаха лъскави токи и хвърлиха коланите с ножниците в нозете на победителя. Сами си бяха виновни, изгубиха лице, след като превърнаха обичаен спор за мястото на кръчмарски бияч в бой без правила и чест. Нямаше на кого да се сърдят, освен на себе си.
Вълкодав тъкмо се замисли как да постъпи със сегванина, когато на помощ му се притече късогледият вапцаджия.
— Чувал съм — рече той на наемника, — че до вратата на кръчмата може да застане всеки, който го пожелае и който съумее да защити желанието си. Ето, ти викаш, че вянинът се е наговорил с някой си… Да не би да искаш неговата служба?
— А ако не я щеш — добави майсторът кожар заплашително, — седни си на задника и не смей да клеветиш нито него, нито славния Сонмор!
Победените, които ядно си проправяха път към изхода, се спряха. Бе станала дума за честта на великия им вожд, трябваше да чуят.
Гарахар се озърна към Еврих и недовършеното писмо.
— Ще те изчакам, господине — с усмивка му рече Еврих. — Тъкмо ще разсъдя как най-добре да изложа мислите ти…
Така че на наемника му се наложи да стане и да излезе пред тезгяха, върху който Вълкодав метна завладените колани и сега внимателно го наблюдаваше. Да, мечът му е запечатан, ала такива люде като него не обичат забрани. Пък и е свикнал да се държи грубо с хората, затова все му се струва, че всеки миг него ще нападнат. Вълкодав огледа с досада новия си съперник, живият му поглед обходи сегванина от глава до пети… и се спря върху високите, чак до коляното, ботуши. Десният кончов много подозрително се издуваше. Какво крие там?
Гарахар се наведе, без да сваля очи от вянина, и наистина бръкна в ботуша. Както се очакваше, бе къса палка, гладка, удебелена към върха, с топка на другия край, за да се държи по-сигурно с изпотена в бой длан. Кой знае защо, в Кондар не забраняваха носене на такова оръжие. Мечът ти връзват, тетивата от лъка запечатват, а бухалката — моля ви се, върти си я накъдето щеш. Изглежда онези, които са налагали забраните, никога не са били халосвани по чутурата с такива палки. Не е като с перце да те погалят, хич даже. А може пък наистина да е трудна работа да се измисли свестен закон за носенето на оръжия. От една страна, действително няма защо да се разкарват по улиците хора с копия и мечове. Ала от друга — току-виж се стигне до такова положение, че за всеки случай на народа и ръцете ще му връзват. Понеже, ако поразсъждава човек, ръката си е най-страшното оръжие, нали…
Гарахар нагласи палката с привично движение на опитен побойник и лицето му се напрегна.
— По-добре я скрий, момче — предупреди го Вълкодав. — Може пак да ти потрябва!
— Да бе, тъкмо за жена ти ще ми потрябва, за да я… — кресна му Гарахар… и бухалката се стрелна напред, последвана от яката му ръка.
Вълкодав успя да оцени по достойнство удара, насочен към гърлото му. С такъв устрем и сила, ако улучиш целта си, не само човешко тяло — стена ще пробиеш… Ако улучиш де. Не, не биваше Гарахар да посяга по този начин. Нито да споменава с мръсна уста вянските жени. Много сбърка този наемник. Много.
Заради това Вълкодав не го удостои с благородните похвати на кан-киро, приложи му нещо от домашните умения на своето племе. И пак малцина смогнаха да проследят движението на ръцете му. Той пристъпи късо напред, левицата тръгна в широка дъга, като да зашлеви нахалника, но се извъртя с реброто на дланта и пресрещна бухалката насред пътя й. Чу се трясък и нещо звънко се удари в стената зад тезгяха, като за малко не събори препарираната риба, окачена там на дървени клинове. Стоум отмаляло вдигна парчето от палката. Беше прекършена сякаш с тъпото на брадва, рошава от разкъсаните дървесни влакна от единия край и гладка откъм другия…