Тезгяхът се намираше вляво от Вълкодав, затова той използва лявата си ръка, за да не закачи някого, без да иска. Не му трябваха случайно убити…
Наемникът стоеше като замръзнал и гледаше втренчено това, което стискаше юмрукът му. Не вярваше, ала не можеше да допусне, че очите го лъжат. Живата плът бе смазала плътната дървесина като тънък сноп гнила слама. При това, помисли си шашнато Гарахар, той май даже не блъсна с все сила… ами ако ме беше цапнал така по главата?… Или по…
— Сядай си на мястото! — полугласно нареди Вълкодав. — Имаш недописано писмо!
Прилепчо отново се събуди. Съобрази, че е изпуснал веселбата, и живо прелетя до рамото на приятеля си, откъдето се озъби шумно на всички присъстващи.
Младите чираци и калфи, които седяха редом с кожаря, едновременно възкликнаха разочаровани, искаше им се боят да продължи. Твърде бързо свърши! Мъдрият им майстор ги срита под масата. Той прекрасно разбираше, че търпението на вянина не е безпределно. И вече е изхабено в усилието да не се изкуши да осакати сквернословника.
Гарахар се оттегли заднешком към масата си, седна мълком и се втренчи някъде през Еврих. Не виждаше граматика, а прекършената си бухалка, както и омагьосаната длан, надвиснала над него като секира на палач.
— Позволи ми, господине, да те подсетя докъде бяхме стигнали… — предпазливо се помъчи да го извади от унеса арантянинът. Деянието на Вълкодав не го слиса, честно казано, ала все пак му направи впечатление. Но не смяташе, че трябва да показва чувствата си. Първо — работата. И заплащането за нея. Разчиташе с това писмо да си откупи масата за постоянно, а може би дори да се погоди със Стоум за малка табелка отвън. Щом си седнал да пишеш за продан, никак не е уместно да показваш възторг от това, че клиентът ти на косъм е отървал кожата.
— „На почитаемия Неклюд с поздрав от Гарахар, пребиваващ в този ден в славния град Кондар, отседнал в странноприемницата на Лумон Кръпката, нисък поклон… — тихо прочете Еврих началото на посланието. — Отдавна нямам вести от теб, заради което сърцето ми е пълно с огорчение и безпокойство…“
Пред очите на сегванина бавно се топеше видението на безпощадната ръка, готова да го обезглави само с една плесница. Граматикът дваж прочете написаното, преди наемникът да се усети в кой свят се намира и да продължи да обяснява на Еврих какво не са поделили с неизвестния галирадец Неклюд. Посетителите се върнаха към паниците си със сегванска скумрия и пушени змиорки. Пеещо цвете и Слепия убиец опразваха заедно едно гърне с великолепно сготвен калкан, благоухаещ на лук и дъхави подправки. Сонморовите пратеници тихо се ометоха, а Стоум, неочаквано обзет от трескаво въодушевление, повика един ратай, комуто нареди да закове на стената остатъка от смазаната палка. Момъкът весело изпълни волята на стопанина, като окачи и отнетите пояси на посрамените юнаци. В Кондар имаше такъв обичай — да славят по този начин пазача на заведението, който не се е стреснал от въоръжени смутители на спокойствието. Вълкодав наблюдаваше ратая без особено удоволствие. Ако питаха него, би поискал за коланите и ножниците откуп. А така — само безполезна хвалба…
Привечер, докато Стоум залостваше вратата на гостилницата, Еврих отведе Вълкодав в своя ъгъл.
— Искам да ти кажа нещо… — поде той с такъв вид, сякаш идеше реч за кончина на близък роднина. — Ти разбираш, че наемният писар не бива никому да разкрива съдържанието на написаните послания, обаче…
— Щом не бива, не разкривай — прекъсна го вянинът.
— Хъм… налага се. Случаят е особен… Знаеш ли какво написах за оня сегванин, дето ти го… добре де, знаеш ли какво искал да узнае? Той пита някой си Неклюд, къде е изчезнал общият им приятел Зъбаря и още петима, които би трябвало вече да са дошли в града…
— Тъй.
— Аз поразпитах сегванина и научих, че те възнамерявали заедно да дочакат някой си Астамер, та с неговия кораб да пътуват отвъд морето, в Тин-Вилена. Крайната им цел е да се наемат като телохранители у някой си воинстващ жрец на Близнаците, който показвал непобедими бойни хватки…
Пак Тин-Вилена, повтори си на ум Вълкодав, докато затваряше вратата подир граматика. Пак този тайнствен Наставник… Колко жалко, че пътуваме в съвсем друга посока, приятелю Еврих, няма да видим този жрец. Защото хич не бих отказал да зърна човека, опозорил Изкуството. Да управлява света Любовта… Но кой ли обучава, по-точно претупва обучението и преподава кан-киро, без да се опита да промени душите на учениците си?… Интересно е да се разбере… Войнстващ жрец, в пълна мяра постигнал дара на Богинята, не би останал войнстващ жрец. Или аз нещо не проумявам?… Колко пъти Майка Кендарат се е мъчила дами даде от тази Любов, пък аз… Дали се промених поне мъничко?… Надали. Иначе тя не би тръгнала да се отказва от мен. Не се отказа де, но искаше…