Още два дни продължи все същата въртележка — различни бяха само пратените да изкоренят наглия Вълкодав от „Зъбатката“ хора. Първо дойде роден в Сакарем пехливанин, толкова висок, едър и тлъст, че от месата му някой Бог би могъл да извае двамина такива като упорития вянин, та би останало и колкото за хлапе като Йара. Или трима арантяни с телосложението на Еврих. Посещението на сакаремеца костваше на Стоум известни щети. При цялата си привидна тромавост, пехливанинът се оказа доста гъвкав и повратлив, ала собствената му тежест накрая му изигра лоша шега, когато той понечи да предприеме съкрушителен скок. Вълкодав лекичко го пренасочи и сакаремецът се сблъска с най-здравата маса в кръчмата, която пострада непоправимо — стана на трески.
Плененият пояс на пехливанина би украсил стената на гостилницата, като спокойно можеше да обхване в рамка и двата предишни колана, и парчето бухалка. Сакаремецът призна поражението си сам, без подканяне разкопча катарамата и подаде пояса си, като не вдигна очи от пода, откъдето с мъка и пъшкане се изправи. Токите в неговата страна се правеха грамадни, колкото цяла паница големи. Лъснатата кована мед изобразяваше Дървото на Световете и рогати елени, пасящи в короната му.
Вълкодав го спря:
— Недей. Ти се би честно и доста ме изпоти. Добър боец си и за мен беше чест да си премерим силите. В моя край такива не заслужават посрамване…
Сакаремецът хвърли бърз, почти признателен поглед и побърза да се махне от кръчмата. Навън го посрещнаха с приветствени и утешителни викове. Както каза Йара, на пехливанина Киринах бяха заложили доста хора, едва ли не половината от Средната махала дойдоха да го окуражават. Беше незлобен човек, по панаирите вдигаше най-тежките гири, а после с хвърлените му пари черпеше със сладкиши безпризорните хлапета. Добре стана, каза Йара, че Вълкодав постъпи с този мъж благородно. Вянинът само сви рамене. Бе оставил на Киринах пояса му само заради честния двубой, а не защото толкова го обичаха хората.
Вторият му противник се оказа пълна противоположност на пехливанина — дребен, жилест, дивно чевръст момък. Би успял да изтича по отвесна стена и да се преметне през глава, като се приземи зад гърба на съперника. „Ако си нисък на ръст — наставляваше някога Майка Кендарат, — това е твоето преимущество. Ако си висок — това пак е предимство. От теб се иска само да знаеш как да го използваш…“ Вълкодав го използва. Ниският му противник всъщност бе доста по-опасен от добродушния пехливанин. Вянинът не му позволи близък бой, малчото имаше зъл юмрук и грабливи като орлови нокти пръсти, способни да откъснат парче от дрехата заедно с кожа и месо под нея. Къде би могъл грубиянинът Гарахар да се мери с такъв! Сегванинът умееше само да сплашва несвикналите с оръжие чираци, размахвайки палката си. Не, този тук се оказа сериозен враг. Вълкодав мъдро не понечи да се надпреварва с него по бързина. Три пъти го отклони с хватката, известна в кан-киро като „планински бор отърсва снега от клоните си и пак се изправя“. След третото изпълнение зрителите взеха да се хилят все по-гръмко, което смаза бойния дух на малчото. Той си даде сметка, че ако пак му се наложи да изтупва прах и слама от косата и дрехите си, всеки глупак по площада ще го сочи с пръст. Пък и нямаше изгледи да накара противника си да сгреши, затова хукна към вратата, съскайки като разярен котарак, изпъден от кухнята. Изпроводиха го с подигравки да заповяда пак, ала този път не да събира люспите под масите, а да си хапне по човешки…
Състоятелните гости на „Зъбатката“, досега предпочитали тихите ъглови места, започнаха да сядат по-близо до средата, където се разиграваха схватките. Стоум реши да не изпуска кьоравото и промени заплащането — колкото по-близо до интересната среда на помещението, толкова по-скъпо бе обслужването. Продължаваше да се плаши от подпалване на кръчмата, но поне след като му бе потръгнало, се стараеше да оползотвори късмета си до дъно. За такива мераклии във вянските гори казваха, че и пръч ще седнат да издоят. Вълкодав не си даде труда да му го каже, но дори да го беше сторил, Стоум надали би се засегнал. Кръчмарят се интересуваше само от това, че нещата вървят повече от добре, а утре, току-виж, всичко свършило, така че…