— Може пък прасетата им да знаят… — рече Вълкодав, крачейки по тясната уличка. Еврих изстена така, че вянинът мигом съжали за казаното. Щом не умееш да се шегуваш, не се пробвай. Запита примирително: — Поне платиха ли ти добре?
— Много добре даже! — отвърна граматикът. — Да им се не начудиш…
— Ами радвай се тогава — изсумтя Вълкодав, на което Еврих се плесна по бедрата, поразен от равнодушието на спътника си.
— Я ми кажи, приятелю варварин, защо просветените люде, умственият каймак на народа си… Не се хили, не говоря за себе си, а изобщо! — добави раздразнено. — Защо, питам аз, забележителните мъдреци всякога мизерстват? И са принудени да се кланят на такива, които не са годни за нищо друго по-възвишено, освен да се ровят в смрадливи фъшкии? А?…
Вълкодав лениво уточни:
— А тези окаяни мъдреци свинско ядат ли?…
Еврих млъкна обидено, а вянинът се загледа нагоре.
По това време на годината в Галирад и във вянските гори царяха много светли нощи. Бляскавата колесница на Бога Слънце се плъзгаше по самия ръб на земната твърд, почти без да наднича в Изподния свят. Толкова близо до хоризонта я носеха крилатите коне, че отраженията на лъчистия златен щит проникваха в небето, пъдейки тъмнината… А ако се вярва на сегваните, у тях на Островите слънцето изобщо не залязвало през този сезон. Обикаляло в кръг, само докосвало края на земята, без да се скрива от очите… Тук, в Кондар, хората нямаха щастието да се радват на бели нощи. Над морето догаряше лилав здрач, мракът лека-полека настъпваше.
Някога отдавна, още на каторгата, един учен мономатанец обясни на Сивия пес как се получават светлите безнощия. Той обръщаше малко кръгло камъче около голямо, разказвайки за небесните пътеки на световете, ала вянинът нему повярва, защото не откри в това обяснение нито тайна, нито красота. Затова не го хареса.
Виж, Тилорн, той разправяше почти същото, макар и по-убедително, така че да ти се прииска да му повярваш. Да повярваш и да питаш още… макар че и неговата правда някак не допадаше на Сивия пес.
Вълкодав се намръщи и въздъхна, крачейки напред. Ето, още не са се отдалечили кой знае колко от Портала, а той вече мъчително тъгува за приятелите си, останали в Бяла вода. Не е хубаво това. Не е.
Богатите люде в Кондар строяха къщите си изцяло от камък, захлупваха ги с люспести от глинени керемиди покриви. Вълкодав се стряскаше само от мисълта да се засели да живее под подобна стряха. Изобщо не проумяваше как успяват хората да остават спокойни в такива домове. Е, имаше и такива с каменни зидове до първия кат, но отгоре жилището бе от дърво. Тия ставаха за обитаване. Но пък навярно на града му ставаше тясно в бронята от крепостна стена, затова и растеше нагоре, досущ хилави дървета в твърде гъста гора, свивайки и без това тесните улици. Над главата на вянина вече едва се виждаше ивицата вечерно небе, лабиринтът от каменни сокаци все повече напомняше на пещерните тунели. Не му се нравеше. Притежаваше нощно зрение, ала не тъмнината го смущаваше, а приликата с подземията. Какво хубаво може да се очаква от подземия?
Еврих бързо спря да се цупи и подхвана отново да се оплаква:
— Ти помниш ли колко време се мъчи Тилорн с това влагодържеливо мастило? Изтормози грънчаря Козица, докато не му направи светилник с дълги тръбички за горене на масло. Скара се със Сиривулд, внука на старейшината на рибарите, задето не му свари достатъчно светло и прозрачно лепило. А помниш ли колко си играеше да пробва кое масло дава най-фини и чисти сажди?…
Вянинът неволно се усмихна. Търговецът Гзел, притежател на различни чуждоземски чудесии, в края на краищата забрани на неистовия учен да престъпва прага му, та дори го заплаши да насъска кучето срещу му. Тилорн хич не се трогна, а на следващия ден посети сърдития търговец заедно с Вълкодав. И комай именно в същия ден намери у Гзел онова, което му трябваше. Ароматно масло, предназначено за нежна моминска кожа, цяла седмица после горя в малкия светилник, потопен в корито с вода. Тилорн, както винаги, изцяло се отнесе в заниманията си и се ужаси чак когато благовонията просмукаха цялата къща и стана невъзможно да се отърват от тях. Насетне задморските аромати се смесиха с миризмата на всевъзможни лепила, използвани от прилежния учен в опитите му. Първо завоня на мокри овчи кожуси — такова бе лепилото, после — на костно, на рибено…