Вълкодав пак се усмихна, като се досети, че Еврих не по-малко от него тъгува за Тилорн, Варох и Ниилит.
— В Четирите дъба едва разтворих една пръчица от това мастило, за да запиша песните на Рейтамира — не спираше да мрънка граматикът. — А тук ми нахълтват някакви копелета, които би следвало да бъдат отведени на робския пазар и да ги разменят срещу торба кози барбонки, и то само след като ги скопят… и ми разсипват по пода скъпоценната течност, способна да запази за идните поколения толкова мъдрост, че една десета част от нея би пукнала жалките им мозъчета в кратунките, ако биха дръзнали да я поберат!… Не, наистина, заслужават да бъдат одрани живи такива диваци, за да може човекът, създал това мастило, да избърше нозете си в кожите им! А днес ми цъфнаха братовчедите на същите малоумни незаконородени изродчета — и отново ми се наложи да хабя божествената кръв на учеността за табели с имена на свине! И защо ли всяко плоскоглаво двукрако, проимало отнякъде пари, непременно се натиска неговата нищожна бележчица да бъде изписана с най-доброто мастило и връз най-качествения лист?… Един направо ми поиска следното — направи ми като неговото, ама да е по-хубаво наглед! Плащам!… Плащал той… И всеки път изискват да им разтварям прясно мастило, а после да изливам остатъка!…
— Ами направи друго мастило — посъветва го с ръмжене Вълкодав. — И запази Тилорновото.
Еврих се стъписа и смути:
— Ами аз… вярно, че помагах на Тилорн от началото до края, но…
— Сажди ще настържеш от камината — каза Вълкодав. — Кой ще те проверява дали блестят по същия начин? Лепило и масло също може да се купи, при това евтино.
— Да, но всеки желае неговото да не се отмива с вода… Не бих обещал, че ще сваря същото като…
— Опитай — отсече Вълкодав, — пък като стане — нацапай си физиономията. Ако не успееш после да я измиеш, значи си сполучил. Ако се видиш чист в огледалото, значи нещо си сбъркал…
Еврих хлъцна и млъкна за кратко.
Улиците в Кондар винаги са ги правели така, че отвсякъде да се вижда дворецът на владетеля. Сутрин над града обикновено плуваше мъглица и заради нея на хората им се струваше, че изграденият върху хълма островръх палат се рее над покривите, трепка в лъчите на изгрева. Зрелище, наистина достойно за владетел — като приказка, която подмамва и води уж вън от сивите предели на скучния всекидневен живот.
Така се пееше в една кондарска балада, чута от Вълкодав още на каторгата. Северните нарлаки се кълняха също, че уж в по-предишните времена ценители на красивото нарочно посещавали Кондар, за да зърнат „летящия дворец“ на кониса. Отдолу, че и през мъглата, не се вижда как по уличките, стръмно катерещи се към палата-твърдина, се стичат потоци помия…
И въпреки това бе наистина завладяващо. Дори след заник-слънце, докато над града се сгъстяваше здрачът, твърдината страховито чернееше на фона на последните цветни отгласи на гаснещия залез, а искрите на далечните факли, мъждукащи по стените, приличаха на живи очи, зорко устремени да дебнат нощта. Ненапразно в същата балада се разказваше за миналото величие, за някогашни сражения и за незаспиващата стража, в редиците на която бдят не само днешните воини, но и сенките на загиналите древни герои… Вълкодав не разбираше от поезия, затова никакви чудеса и красоти не смогваха да го отклонят от мисли за насъщния. Нито да го накарат да спре да бъде нащрек.
Внезапно той мълком сграбчи Еврих, който вървеше малко пред него… и го просна на паважа. Докато падаше, арантянинът си помисли за тръстиковите листа за писане, обречени да се смачкат непоправимо. Загрижи се също и за мастилницата, която щеше да се строши и да попилее запазените капки Тилорново мастило… Въпреки наставленията на Вълкодав, той не се приземи сполучливо, удари си лакътя и гърдите, остана без дъх и с остра болка в ребрата.
Почти едновременно в близката стена издрънча нещо метално и до Еврих падна дебел болт от самострел. Арантянинът неволно се озърна натам, откъдето предположи, че е долетяла стрелата, и видя как Вълкодав безшумно изчезва в тъмнината. Прилепчо се втурна подире му, пищейки заплашително. Еврих огледа припряно улицата и схвана защо именно тук неизвестните нападатели са устроили засадата си. Можеха да стрелят от непрогледния мрак на страничната уличка, докато нищо неподозиращите жертви минаваха покрай светлата стена. Даже ако стрелата пропусне целта, лесно е да се избяга под надеждната защита на тъмата…