Вълкодав без особена нежност захвърли довлечените юнаци на земята. Еврих пък съумя да се изправи и сега стоеше, подпрял се на стената, сякаш онзи ден бе навършил сто години. Предишният път, когато получи подобен побой, се беше случил преди три години, за което време беше успял да забрави колко е болезнено, страшно и унизително. Разумът беше забравил, но не и тялото, виж ти… Само едно му се искаше сега — да легне и да се свие на кравайче като младенец в майчината утроба.
Но Еврих не възнамеряваше да се подчини на подтика на плътта си.
— Стража… — изхърка той, насила изправяйки гръб. Ставаше бавно. — Вчера… по същото време… срещнах стража. И онзи ден… също. Къде са сега…
— Къде, къде… — сопна му се Вълкодав. — Далеч, ето къде. Някой се е погрижил…
Премери арантянина с преценяващ поглед, размишлявайки дали да му повери най-слабосилния от нападателите. Ала самият Еврих имаше нужда някой да го носи. Вълкодав въздъхна, плю си на ръцете, подхвана най-малко изцапания с кръв злодей и го метна на врата си като агне, а двамата други повлече за дрехите.
— Хайде — подкани той спътника си.
Младият учен запъпли подире му, като се държеше за стомаха. Боеше се, несъзнателно, разбира се, че ако спре да подпира корема си, вътрешностите му ще провиснат болезнено като търбух на стар лакомник. Вървяха доста дълго, преди граматикът да разбере изведнъж, че са се запътили не към странноприемницата, а нейде другаде.
— Ти… накъде ги…? — попита на пресекулки. — На стражниците ще ги дадеш?…
— Да-да… На жреците.
Изведнъж зад гърбовете им се разнесе глух тропот на копита.
— Стража!… — пресипнало повика Еврих, като обърна глава назад. Не беше стражата. За кратко в теснината на улицата се очерта грамаден кон, чийто ездач бе прегърбен и закачулен.
— Ей, любезни… — пак повика Еврих, ала отговор не последва. Конникът се отдалечи, без да бърза, като дори не ги погледна. Равномерният тропот на копита постепенно затихна.
А после отпред се появиха стражниците, които по заповед на кониса еженощно обикаляха кондарските улици. Еврих дочу как някой се обърна към старшина Брагел. Отначало граматикът се зарадва и понечи да подвикне, но бързо размисли. Какво ще стане, когато стражниците ги видят такива? С трима пребити с тях? И вземат да разпитват какво се е случило?… Разбира се, те двамата с Вълкодав не носят никаква вина. Ала Еврих неведнъж се беше сблъсквал с чудесата на чуждестранното правосъдие, което първо ти опустошава кесията, после те държи месеци наред в смрадлива тъмница, та чак после може и да те пусне, ако имаш късмет, въпреки че не си бил виновен. Граматикът не гореше от желание да проверява дали и нарлаките не следват обичаите на съседите си в това отношение. Отказа се да се убеждава точно сега дали са по-цивилизовани. Вълкодав, изглежда, бе на същото мнение. Въпреки товара си, вянинът ускори крачка, за да избегне блюстителите на реда и закона. За щастие отрядът на Брагел не ги забеляза и отмина по пътя си.
Еврих си отдъхна, но не след дълго взе да се терзае с подозрения, че навярно стражниците нарочно не са ги забелязали. Дали беше вярно?… Кой ще се закълне, че не им плащат да подминават тази или онази уличка в този или онзи час? Брагел няколко пъти се е отбивал в „Зъбатката“ и бе направил на арантянина добро впечатление — честен мъж. Еврих не искаше да допуска, че хората на всесилния Сонмор са подкупили и него. Пропъди гнусната мисъл, прекрасно давайки си сметка, че навярно никога не ще научи истината.
Продължи да се тътри след Вълкодав, следейки как болката в стомаха постепенно го напуска. Срамуваше се от безсилието си. Когато се почувства по-добре, мълчаливо улови единия от разбойниците за краката, за да облекчи спътника си.
Лечебницата за сиромаси, основана от жреците на Боговете-Близнаци, се намираше близо до пристанището. Беше голяма къща от дъбови трупи, построена преди трийсет години от богат търговец. Веднъж той се разболял тежко и само жреците смогнали да му помогнат. Зли езици твърдяха, че тъкмо те посегнали на здравето му, за да го лекуват после. Ала дали така, дали инак, накрая благодарният търговец подарил палата си на своите целители в двуцветни одежди, за да може новата вяра да има дом в Кондар, да могат Учениците да спасяват и други страдащи. Къщата представляваше повече грамаден склад, отколкото дом за живеене, предишният стопанин именно за това го бе ползвал. Сега на горния кат се приютяваха болните, а в приземието, сред останали от търговеца вещи, се трудеха немногобройните жреци — перяха превръзки, варяха илачи, стриваха лечебни прахове и дълго се взираха в стъкленици с урина, за да проумеят причините за един или друг недъг.