Когато Еврих и Вълкодав пристигнаха с тримата осакатени злосторници до лечебницата, бе станало съвсем тъмно. Вянинът с голямо удоволствие стовари нападателите на ниските стълби пред прага и потропа с юмрук по вратата. Почти незабавно отвътре зашумоляха стъпки.
— Свети да са Близнаците, почитани в три свята! — отваряйки вратата, с кротка тържественост провъзгласи брат Никила. Носеше маслено светилниче и не попита кого са довели бесовете в толкова късна доба.
— И Отеца Им, Предвечен и Нероден! — отвърна Вълкодав, застанал над слабо мърдащите тела.
„Ако почукат на портата ти — отвори!“ — гласеше една от заповедите на Близнаците. Вянинът би предпочел да тълкува тези свети слова изключително в духовен смисъл, нещо като „грях е да криеш божествените истини от жадуващия приобщаване“. Тукашните жреци обаче отваряха вратата буквално, което според него бе крайно непредпазлив навик. Че и глупав. Но пък кой е той, за да учи Учениците как именно да изпълняват завета на своите Богове?
Еврих срамежливо остана отзад в тъмното, като дебнеше ръката си да не се залепи пак за корема. И при това се тревожеше дали железният юмрук на нарлака не му е причинил някакви вътрешни увреждания, може би дори разкъсване… Кон да ме бе ритнал, мислеше си той, надали щях да съм по-зле! Не знаеше какво е да те ритне кон, но вече имаше представа. И си рече, че доста повече от тримата мерзавци има право на помощ. Ала би потърсил за такова нещо ТЕЗИ жреци само ако не би имал друга възможност.
— Дали ще ти се намери кътче за пострадали люде, почитаеми Никила? — попита Вълкодав. — Малко ги понатупах…
Очакваше жрецът да го укори възмутено за проявената жестокост, а после да разпитва какво я е предизвикало и дали не е могъл да не бие момчетата толкова безмилостно, щом като не му се е отворило благо слово за решаване на спора. Ала Никила не каза нищо. Веднага се наведе над пребитите, озарявайки ги със светилника. Прегледа разбитото лице, смачканата ръка, препънатото по неестествен начин коляно. После вдигна глава и попита с известна възбуда в гласа:
— Нима ти сам си ги… братко?…
Вълкодав сви рамене и кимна към здравеняка с осакатената ръка:
— Не давай на този да избяга, като се свести, уважаеми… Еврих, ела да ги вкараме вътре.
Граматикът без желание пристъпи напред, измърмори нещо учтиво и се зае да влачи заедно с жреца и другаря си окаяните злодеи в лечебницата. В това време от странично помещение се появи беловлас жрец-наставник с хаванче в ръка. Старецът изглеждаше уморен, но тъмните му очи бяха зорки и съсредоточени. Той веднага нареди да вдигнат момъка с разбитото лице върху дървен нар и донесе извити игли, за да зашие раните. Тъкмо този миг младият нарлак избра да дойде на себе си и започна диво да се озърта. Вълкодав пристъпи напред, за да затисне глупака, който сигурно би сграбчил стареца за ръцете, но белокосият жрец го спря с едно вирване на вежди.
— Земята е пълна с болка и страх, но има още Небе… — тихо промълви той, втренчен в очите на стрелеца и ласкаво галейки вкоравените му от кръвта руси коси. — Погледни, сине мой, с колко мъдро спокойствие е напоена Неговата синева…
Момъкът послушно зяпна към дъсчения таван, окаден и потъмнял с времето. Еврих забеляза как се изглади от страдалчески бръчки оцелялата половина на лицето му, как полека придоби израз на ведрина, забравяйки страха и мъката. Даже и нему се прииска да погледне нагоре, дали случайно не е зейнал отвор, а през него да нахлува синевата на небето. Едва се сдържа да не го стори.
— Виждаш ли как Небето в Своето безкрайно милосърдие ти праща чист слънчев лъч? — продължи старецът. Лежащият на нара леко кимна. — Сега този лъч ще докосне раната ти и ще я изцели… — ромолеше гласът на жреца. През това време чевръстите му пръсти премериха лъскав конец и го провряха през игленото ухо. — Малко ще щипе, защото не може да се изгони голямата болка, без да се причини малка. Но ти си мъж и ще потърпиш, нали?
Русата рошава глава пак трепна в знак на съгласие. Сетне момъкът заспа благ сън, сякаш в собственото си легло. Никила подаде на наставника стъкленица с тъмен восък, който миришеше на леко загнила слама. Жрецът внимателно проми раните, намаза разсечената плът с лекарството и взе иглата.
— Прости ми, почитаеми… — неочаквано за себе си се обади Еврих. — Имах късмета да се запозная с един велик лечител… в далечен оттук град… Той потапяше иглата и свиления конец, преди да кърпи кожата, в много силно вино или оцет. Казваше, че така убивал заразата, която плува във въздуха и може да предизвика възпаление в шевовете.