Жрец го изгледа втренчено.
— Онзи лекар — продължи Еврих — също знаеше как да приспи болника със силата на едното слово. Знаеше и как да цери с докосване. Пред мен той спаси един… човек, когото бяха наръгали с нож…
Еврих замлъкна отсечено, съжалявайки за изтърваните думи. Жаждата му на учен и любител да спори често водеше до последици, също толкова плачевни, както и склонността на тези жреци да отварят вратата, без да питат кой чука. Не можеше сега да си признае, че именно него бяха изцелили по този начин. Защото това би повлякло разказа как го е наръгал наемният убиец. Който бе пратен от…
Ала Ученикът на Близнаците само повтори, сякаш опитваше на вкус ново, непознато лекарство:
— Зараза, която се носи из въздуха… значи и вятърът я пренася… Дали ще се сетиш, добри човече, как е името на онзи мъдрец?
— Хората го наричаха Тилорн — проклинайки се наум, отговори Еврих. И за всеки случай добави: — Преди три години бях в Галирад, там мнозина го познаваха…
Старецът важно кимна.
— И аз съм чувал за него, макар на Предвечния не Му бе угодно да ни запознае… Никила, приятелю мой, донеси виното, в което днес накиснах прясна коприва!… Чул съм, добри ми човече, че благородният Тилорн прекарал в солвянската столица не повече от половин година, но там до ден-днешен го помнят с обич. Ти навярно си негов следовник или ученик? Ще съм ти признателен, ако споделиш с мен някои полезни за занаята ни на лечители неща, предадени ти от великия мъдрец Тилорн.
Чевръстият Никила донесе виното и жрецът потопи конеца и иглата в стъкленицата, а после, като поразмисли, оплакна и ръцете си в течността.
— Ние ще ви навестим с моя господар утре — намеси се Вълкодав. Еврих, който неволно вече предвкусваше дълга и увлекателна беседа със стария жрец, се сепна и побърза да се съгласи.
Никила ги изпрати до вратата.
— Когато за първи път съзрях Светлината — каза той на Вълкодав, — веднага реших да избера за себе си пътя на жреца-воин. Бленувах да следвам Големия брат, сиреч да преследвам Злото и да наказвам с огън и меч всичките му прояви, където и да насочи Предвечният нозете ми. Но моят Наставник… — Никила с усмивка се озърна назад, — той ми рече: преди да наказваш, следва да се научиш да прощаваш. Затова дойдох тук и ето че служа на Малкия, като лекувам пияници, пребити в кръчмарски свади, дребни крадци, налагани с камшик от стражници, както и блудници, прихванали срамна болест… Милостив съм към всички онези, които се канех, ако не да изтребвам с остра стомана, то да порицавам с огнедишащо слово!… — Никила пак се усмихна, този път срамежливо. — Отначало си казах, че това служение е призвано да кали духа ми… да изпита колко здрава е вярата ми… мечтаех час по-скоро да привърши срокът ми и да поема избрания преди път… А сега вече си мисля — дали моят Наставник не е видял в мен нещо, недостъпно за мен самия? И е прозрял, че истинското ми предназначение е не да сразявам Злото с меч, а с лекарско изкуство да изтръгвам хората от гибел? За да могат те отново да осъзнаят живота си и да се приобщят към Доброто?…
Последното изказване се стори на Вълкодав като камъче в неговата градина, вянинът усети как вратът му настръхва сприхаво. Нещо твърде често напоследък го учат как да живее!… От Майка Кендарат бе готов безропотно да чуе всичко, каквото й е угодно да каже. Ала от някакъв си жрец, който още с нищо не е доказал своето право да го поучава?…
Потискайки раздразнението си, той пъхна ръка в кесията си и изсипа в шепата на жреца няколко сребърни монети — почти цялата си надница.
— Вземи — каза на Никила. — Аз ги пребих, затова дължа дарение на този Дом.
Никила се поклони благодарно, но когато се изправи, Вълкодав ненадейно видя в очите му палави искри.
— И все пак понякога — промълви Никила, сякаш за да продължи прекъснатата си мисъл, — понякога взема да ми се струва, че воинският път за утвърждаване на справедливостта също не е лишен от предимства… Защото, нима не ни учат и Големият, и Малкият, че преди да вдъхнем в тялото здраве, следва да изтребим заразата?…
На следващия ден заеманото от Еврих място на масата край кухненската врата в кръчмата „Сегванска зъбатка“ бе пусто. Граматикът заяви на Вълкодав, че печеленето на пари може да е важна работа, но над презряното сребро стои една беседа с учен събрат. Вянинът понечи да го подсети, че нищо чудно в лечебницата да се веснат хората на Сонмор, ала после поразмисли и премълча. Ако усетът му все още бе останал остър, след несполучливото нощно нападение следваше да се очаква нещо извънредно в „Зъбатката“, едва ли разбойниците ще се занимават с някакъв си арантянин, пък бил той и трижди учен. Какво толкова извънредно нещо очакваше вянинът? Ами, да речем, в гостилницата да нахълта цяла дузина главорези и да извадят заредени самострели изпод наметалата си. Със сигурност по-безопасно за Еврих щеше да бъде да си приказва с жреца-лечител до самозабрава. А и нали уж е „телохранител“, редно е да се погрижи за „господаря“ си… За предпочитане е граматикът да се намира там, където Вълкодав може и да не успее да се застъпи за него, отколкото да стърчи там, където има изглед да бъдат пречукани и двамата…