Выбрать главу

Нищо не спомена пред Стоум за снощната засада, денят започна както винаги. Щом кръчмата отвори врата, народът се натъпка вътре, хукнаха насам-натам слугини, откъм кухнята повя мирис на добра храна. Посетителите поздравяваха Вълкодав, някои дори му подшушваха доверително, че са заложили големи пари на това, че и днес не ще успеят да го изпъдят от гостилницата. После пристигна, воден от спътничката си, Слепия убиец.

— Говори се наоколо — полугласно рече той, като спря до вянина, — че на трима млади мъже, на никого в този град не особено любими, нощес някой им потрошил ръце и крака. Говори се също, че същите трима тази сутрин трябвало пак да минат, за да вземат данък закрила от сиромашията в махалата, както и от безобидните артисти, които радват народа с уменията си по пазара…

Чернокожият се усмихваше. Имаше вид на човек, отдавна примирен със съдбата си, но неизпускащ възможността понякога поне да й покаже среден пръст. Девойката, напротив, постоянно се озърташе към вратата с тревожни очи.

— А аз чух — каза Вълкодав, — че и в други рибни гостилници готвят хубав калкан.

Пък и там надали ще довтасат здравеняци да мъстят за строшените кости на аверите си, добави наум.

— Да идем другаде, Дикерон — тутакси се замоли на приятеля си Пеещо цвете, като благодарно кимна на вянина. — Нека отидем в предишната ни гостилница, хайде…

— Щом ти се иска да разбереш как гощават другаде — заинати се мономатанецът, — върви! На мен тук ми е добре.

Той безпогрешно тръгна към масата, на която няколко дни поред го настаняваше Стоум, при което Вълкодав скришом се порази от уверената походка на слепеца. И отново, за кой ли път се запита, какво би сторил той самият, ако го сполети мракът на подобна тегоба. Незрящ… Едва забележимо потръпна. Пеещо цвете, почти разплакана, последва Дикерон. Не можеше да има и капка съмнение, че го обича и че би скочила подире му дори в Кладенеца Бездънен, камо ли под разбойнически самострели. За съжаление, да налее на любимия си поне мъничко благоразумие, бе пряко силите й…

Вълкодав ги изпроводи с поглед — и внезапно забеляза, че улицата, обичайно оживена и пълна с любопитни зяпачи, е станала удивително тиха. По същия начин се смълчават пойните птици, чуруликащи в гората, когато на близкото дърво каца свиреп ястреб. Вълкодав веднага се извърна към вратата, като се постара да запази спокойствие, нарочно бавно. А сетне прекрачи прага и излезе навън, без да обръща внимание на недоумяващите възгласи на гостите в кръчмата. Не му бе до тях — бе видял един човек, пред когото тълпата се разстъпваше и всеки в нея се свиваше, притихваше, даже още преди да го е зърнал.

Комай имаше петдесет години зад гърба си и не се отличаваше с нищо особено — по-скоро слаба снага, прошарена коса, малки мустачки, смугло лице с тънки черти. Даже Тормар изглеждаше по-страшен от него. Ала само неопитно око и плитък ум биха направили подобен извод. Вянинът чак със стомаха си усети, че насреща му крачи воин, най-малкото равен нему. Най-малкото равен. Личеше по това как върви през човешкото гъмжило, сякаш през чисто поле. И даже не защото бе дясната ръка на Сонмор, което се знаеше от кондарци. Казваше се Икташ — и това цял Кондар знаеше…

Прилепчо, стрелнал се през отворената врата след вянина, нададе боен крясък и се устреми към приближаващия се мъж, ала ненадейно насред път се преметна във въздуха, сякаш сблъскал се с невидима стена. Стръмно полетя нагоре към покрива на гостилницата и там заподскача с жален писък по пъстрите керемиди. Сякаш отчаяно зовеше приятеля си да стори същото…

Вълкодав застана на средата на улицата и зачака. Чакаше с цялото уважение, каквото се полагаше на такъв боец. И си рече мимоходом, че добре е направил, дето не спря Еврих да иде при жреците. Сетне престана да мисли изобщо, изчисти съзнанието си от излишни разсъждения и чувства. За кратко за него съществуваше единствено предстоящата схватка. После изчезна и това, остана само слънчевата светлина, лееща се от небесните висини. Ако някой нахлуе в тази светлина и се опита да смути плавното й течение, нарушеното вселенско спокойствие трябва да се възстанови. А на каква цена — нека това бъде грижата на мъдрата Господарка на Съдбите…