Човекът насреща, също като Вълкодав способен без голям зор да разпилее всички побойници на Сонморова служба, се приближи на една ръка разстояние и спря като закован. Майка Кендарат наричаше това „разстояние на готовност на духа“. Половин педя по-близо — и…
Двамата нищо не предприеха, просто стояха мълчаливо и неподвижно. Въпреки това по улицата секнаха и последните неволни възклицания, спря възбуденият шепот, тълпата затаи дъх. Не, тук не се гласеше схватка на кирливи свададжии, тръгнали да изясняват на Западната или на Бреговата махала принадлежи еди-коя си изгнила дъска от оградата между тях. Тук никак не са уместни нахъсвания и ритуални обиди, с каквито загряват кондарските побойници. Двамата воини, безмълвно съзерцаващи се, отдавна бяха изоставили потребността да изтъкват собствените си достойнства, за да уязвят съперника с измислени или истински негови недостатъци.
Зрителите се бояха да шавнат в очакване кога най-сетне първата мълния ще разпори въздуха и ще се разрази нещо, за което на стари години може да се разказва на внуците. Сякаш мъчителното очакване на двубоя не тегнеше единствено на двамата мъже, на които предстоеше да мерят сили. И двамата нямаха навика често да пускат в ход пълните си способности, но щом предстои схватка, не биха се поколебали да стигнат докрай, когато надали ще има изглед да оцелееш — само да дадеш живота си по-скъпо…
Хора, които така разбират двубоя, рядко бързат да го започнат първи.
И все пак първото движение направи пратеникът на Сонмор. Той едва забележимо, само с очи, се усмихна на противника си… и бавно, без да мръдне от място, му се поклони. Опитните люде в тълпата дори видяха, че той за кратко сведе немигащ поглед, като по този начин прояви висшата степен на доверие към благородния си неприятел. Вянинът почти незабавно му отвърна със същото, изоставайки навярно с четвърт миг. Отстрани хората решиха, че двамата съперници се поклониха едновременно. А сетне Сонморовият довереник се обърна и с величаво спокойствие се отдалечи, като тълпата отново му правеше път, без да гъкне. Даже най-запалените любители на жестоки битки не се обадиха, нито се почувстваха излъгани в очакванията си. Само неколцина твърде глупави зяпачи тихичко промърмориха под носа си — тю, нямаше какво да се види — ни къ̀рви, ни избити зъби по паважа…
Какво да се прави, всякога има някой нещо да не хареса!
Тринайсетгодишното девойче седеше с подвити крачета на пода, застлан с брезова кора, и за кой ли път преравяше съдържанието на пътните си дисаги. Подът бе прохладен и гладък, заради което от време на време й се припомняше, привиждаше докосването на люспестото туловище на Чудо-рибата. Отвъд стените на колибката постепенно се кротваше малкото селце. Възрастните лягаха да спят, а неуморните младежи — петима момци и шест момичета — отидоха при съседите Борсуци на честна седянка до зори. Повикаха и Еленушка да дойде с тях, ала тя отказа, оплака се, че главица я боли, от жежкото слънце навярно. Наистина усещаше тежест в слепоочията, само че досадната немощ нямаше нищо общо с решението и. Просто на седенките все по-често пристигаха младежи, докарани от бащите си от близки и не толкова близки села. На рода на Петнистите елени му се носеше открай време добра слава, а тази година тръгна и слух, че нова мома е „назряла“. Затова идваха бащите на младежите. Да я огледат. Да я запознаят със синовете си, подраснали за женене. Да й поискат мънисто — не е грях да се поиска, нали?…
Еленушка никому не сподели как без малко да яхне Речния кон. Тайната я изгаряше отвътре, но тя си траеше. Няколко пъти неудържимо и се прииска да разкаже за случката на приятелката си Къпинка. Или на баба си да прошепне за Рибата. Бабините очи и досега светят като на млада мома. Навремето баба, разправят, била лукава красавица, въртяла буйните момци на кутрето си. И пак според мълвата хорска, по-големите сестри на Еленушка досущ като нея са станали. Дали тъкмо баба няма да я разбере, че не ще се примири със строгите майчини повели да забрави онзи странен човек, когото бе срещнала във Велики хан преди три години?…
Дали няма да я разбере… Еленушка устоя и нищо не каза — нито на дружката си, нито на баба си. Защото кажеш ли — все едно в лодка към водопад си поела, само веднъж веслото да обърнеш — а после спиране няма.