Момичето се помъчи да си се представи на мястото на баба си, каквато е била на младини, и пак въздъхна. Не, много добре си знаеше, че не й е отмерила Господарката на Съдбите нито хитрост, ни замайваща ума хубост. Някой възрастен пък, ако я погледнеше, би добавил, че тя още преживява най-рошавите си лета — вече е отминала детинската й прелест, а привлекателността й на жена засега не е разцъфнала. Случва се, нали, че грозновати момичета ненадейно изкласяват подир „рошавите лета“ в истински красавици. А става и обратното. И какво ще се излюпи от наеженото пиле с името Еленушка, мъчно би могло все още да си представи човек.
Някой възрастен, вероятно, би забелязал и това, че душата на момичето също не е подредена, съвсем като външността. Обидите от вечерта, които зряло сърце забравя до заран, на тринайсет години те карат да си мислиш не на шега, че животът вече е свършил, преди да е започнал. Или друго хрумва в тринайсетгодишната главица — мисълта за бягство от къщи. А и след като три лета подред толкова често ти напомнят за онзи разговор под ябълковото дърво, така че дълбоко да проумееш някои неща и да се запиташ — а дали случайна е била онази среща? — тогава… Затова колкото пъти да ти заповядват — изхвърли безродния скитник от ума си, току-виж наистина повярваш, че именно той ти е съден за спътник до гроба, от Боговете обещан и орисан… дали? Какво да се прави сега?… Ами удивителният пес с ясната перличка, вшита в нашийника му, песът върколак с човешки очи, който дваж се е явявал — я насън, я в блян?… Ще го види ли Еленушка трети път, а ако да — какво ще значи това му посещение?… В гърдите хлад приплъзва, сърцето почва неравно да тупти, чак скимти — тревожно, сладко… Много пъти Еленушка с надежда поглеждаше към светия красен ъгъл на къщата, където стояха дървените ликове Божии, изрязани от ръцете на прадядо. И им отправяше молитви, и им искаше съвет, ала Боговете мълчаха — мисли сама, момиче.
И ето какво измисли накрая. Наказвайте ме сега.
Еленушка обида я задушава. Никой не желае да я слуша, никой не притичва кураж да й даде. Нека. Утре сутрин ще се сетят — как така, защо не са издоени кравите? — а то най-малката дъщеря никаква я няма…
Мисълта за изоставените, жално мучащи крави определено бе излишна. Едно е да си чоплиш раните в душата, да се опиваш от собствената си горчивина, укрепвайки вяра във взетото решение. И съвсем друго е да разбереш внезапно, че кроежите ти, ако ги осъществиш, ще причинят болка. И то кому? На безсловесните, невинни животни, които имат такива големи ласкави носове, добри очи, рошави уши, които веднага трепват при звука на гласа й, свикнали са с него…
Еленушка треперливо въздъхна, беше и много жал за самата нея. После се протегна към вратата и надникна навън. Без да иска, събори от скута си дисагите и от тях изпадна сивкавокафяво орлово перо. А брезовата кора по пода, гладка и прохладна на допир, отново и се привидя като рибешкия гръб на Речния кон.
Ще напусна рода си…
Навън гъстееше сива, рехава мъгла. Вратата гледаше на юг — както на всяка постройка, направена с ум и мерак, — но девойчето знаеше, че розовото зарево на скрилото се слънце още не се е стопило по северния небосклон. По-тъмно няма да стане. Трябваше да се реши сега.
Точно сега.
Сърчицето й затуптя диво. Еленушка изведнъж пак си припомни, че още не е наречена с истинско име, не са я повили около бедрата с пола на пълнолетна мома. Чака я още поневата… И излиза, че засега дори не й се полага да има собствена воля и способност за вземане на разумни решения. Ето, наесен, когато облече момински одежди, и тогава…
Тя си представи чистите и хубави лица на младежите от съседските семейства, същите момци, за които майка й е приготвила цяла кесийка преливащи се мъниста, и нещо стисна душата й. Тъга. Леле, как се репчат момчетата един на друг само за да й се харесат, как се мъчат насила да се държат като мъже — сдържано и с достойнство, докато хвалят своите родове… защото собствени заслуги никой от тях още няма. Но родът стои зад гърба на всекиго. Силни родове, славни родове…
Еленушка прехапа устнички, изправи се, грабна дисагите и прескочи прага. Огледа празния двор и си каза наум, че навярно го вижда за последен път. Беше светло, макар да наближаваше полунощ. Сякаш цареше облачен ден. Само дето е тихо, тихо, тихо — чак страх да те хване. И светлината иде не оттам, откъдето идва денем. Колкото да те обърка — това дали наистина става с нея, или е само сън?…
Еленушка внезапно трезво и като възрастна разбра как може да завърши бягството й. Та къде ще дири онзи човек, когото Елените другояче освен като безродник не наричаха? Комуто тя даже не знае името?… В солвянската земя, в престолния Галирад?… Че там, ако не лъжат пътуващите търговци, повече от две години никой не го е виждал!