Наследниците на най-първите кондарци, живеещи в Прибрежната махала, до последна възможност се вкопчваха в родовите си гнезда. Позор е да предадеш малкото си имение в чужди ръце, за да се преселиш поради сиромашия нейде в Средната махала или съвсем на дъното — в махалата Калинов храст… Позор не позор, ала все се случваше. Колко срам и сълзи бе видяла улицата на Скъсаното въже, докато по нея си тръгваха в миналото могъщи семейства, изпращани от подигравките на просяци и ратаи, които с радост идват да зяпат нещастието на бившите си господари!…
А подир тях в палата зад яката ограда се нанасяха нови люде, нерядко от онези, които преди не само че не влизаха тук, а дори ги пъдеха с кучета от двора.
Разказваха обаче, че преди половин век, когато настъпил часът къщата зад оградата с медни шишарки да сменя собственика си, нямало нито взаимни обиди, нито дрязги, нито дълго и усърдно пазарене. Нямало ги алчните освирквания на бедняците, опитващи се да отмъкнат нещичко от преминаващите каруци с покъщнина. Загадъчно? Няма никаква велика загадка, ако се знае кой именно предложил на тогавашните стопани щедро заплащане за дома им.
Сонмор. Ето кой. Съвсем младият тогава Сонмор.
И тъкмо той сега обитаваше допадналата му преди време къща. През последните години той все по-често се замисляше да се оттегли, затова и все повече от делата му на нощен владетел се поемаха от наследника, неговия син, Кей-Сонмор, сиреч Сонмор Младши. Къдравият брадат мъж, навършил двайсет и седем зими живот, вече за много неща се разпореждаше самостоятелно. Но за по-значими и важни дела неизменно засега търсеше съвет и позволение от баща си.
Градската стража не бе много-много желан гост на тази улица, затова и почти не се вясваше насам. Че и какво има да прави толкова в най-тихата и спокойна част на Кондар, населена с почтени граждани? Повечето от тях хранеха домашни дружини, стъкмени по-добре от стражниците. Кражби и нападения тук никога не бе имало, а ако понякога избухнеше свада или сбиване между пияни моряци, безобразието бързо и безпощадно се пресичаше от Сонморовите яки момчета.
Навярно заради това самотният пешеходец сега вървеше по улицата без капка страх. Макар че такива като него би следвало да се стряскат на всяка крачка, да се плашат от всеки срещнат. Защото човекът бе дребен крив гърбушко, който присвиваше късогледо очи в сумрака. Подпираше се на тояга и тя не му служеше като украса или оръжие, а като опора, без която никъде не би могъл да стъпи без мъка. Облеклото на беззащитния сакат обаче бе хубаво, скъпо, а венчалната халка на лявата му ръка, ако имаше светлина, би лъснала и удивила всяко око с фината си изработка. С една дума, само най-мързеливият или най-безсъвестният нехранимайко би подминал такава лесна плячка. А гърбушкото си креташе по паважа, без да трепва, сякаш от малък бе свикнал да не се бои от шумове зад гърба си. Даже приличаше на замислен, усмихваше се на някакви свои спомени, навярно много приятни.
Когато стигна до портичката на Сонморовото жилище, не му се наложи да тропа. Едрият момък с бръсната глава, който пазеше входа, отдалеч забеляза късния гост и почтително отвори пред него портичката, скърцайки с резето:
— Заповядай, майстор Улойхо, нека те топли Свещеният огън!
— И теб, добри ми приятелю, да не те подмине с топлината си — отзова се гърбавият. Стражът на портата държеше маслена лампа, така че някой любопитен наблюдател би могъл да види, че лицето на гостенина е младо, дори красиво, макар и с някаква потискаща, болезнена хубост, сякаш недъгът на тялото хвърляше сянка и върху него.
Здравенякът пазач тихо подсвирна и откъм къщата изтича, подскачайки, къдраво момиче. Щом съзря майстор Улойхо, тя радостно му се поклони, взе го под ръка и го поведе по павираната пътека. Терасата на къщата бе висока, горе играеха на ашици още двама юнаци, не по-слаби от пазача на портата. Те живо слязоха по стълбите насреща, със смях и закачки подхванаха гърбушкото под лакти и мигом го възнесоха до прага на дома. Дребният майстор им благодари, усмихвайки се срамежливо. Дружеската грижа и подкрепа от страна на здрави и силни люде винаги го подсещаше за собствените му вродени увреждания. Но да откаже на момците святото право да помогнат на сакат човек, не бе редно.
Стражите не хукнаха да уведомяват господаря на къщата за неочаквания гостенин. Просто му отвориха вратата и пуснаха Улойхо да влезе. Беше свой човек, приятел, проверен отдавна, отъпкал пътя насам от години.