Ако Вълкодав можеше сега да види този най-добър кондарски боец, сигурно би се поразил колко е по-различен от вчера, когато се изправи насреща му пред „Зъбатката“. Вчера иззад рамото му надничаше смъртта и хората я усещаха на сто крачки околовръст. Сега обаче Икташ не излъчваше никаква заплаха, помен дори от такава нямаше. Просто вежлив, спокоен, усмихнат, не в първа младост човек…
Сонмор за разлика от него бе наистина стар. Сух тя лом, набръчкан, с редки бели коси, разпилени по раменете, той приличаше не на баща на Луга, а по-скоро на негов дядо. Бе заченал красивия си син вече като поживял човек, след върха на своята зрялост, което навярно бе се отразило доста благотворно върху наследника му. Помъдрял от годините баща често дава на детето си повече, отколкото някой млад татко, още незабравил и той самият майчината гръд.
Улойхо изложи пред Нощния конис грижата си. Луга и хранениците, вече наясно какво тревожи ювелира, слушаха почтително. Сонмор мълча, докато сакатият не пророни и последната дума от разказа си, след което присви очи и подпря брадичка с юмрук; тъкмо в същия миг зад него помръдна Икташ. Вождът на кондарските разбойници, който от не едно или две десетилетия познаваше своя верен помощник, обърна леко глава към него, без да скосява очи да го погледне. Икташ прошепна нещо, само за ухото на вожда. Не защото казваше нещо тайно, а понеже така подчертаваше ролята си на съветник, който не посяга към властта на побратима си, нито се гласи за негов наследник. Ако ще подаде на мъдрия си господар нещо умно, няма защо това да засяга някого, не е нещо за показ. Каквото и да е прошепнал, Сонмор може и да не се съгласи — пак без никой да разбере. А може и за съвсем друго да му споменава — сетил се е сега, казал го. Тяхна си работа!
Нощният конис доста дълго мълча, гледайки втренчено сина си.
— Да не би, тате, да си мислим за едно и също?… — каза най-сетне Луга. Сонмор се усмихна:
— Още малко, и щях да реша, че така и ще си останеш Младши…
Велхите от стари времена се отнасят с подозрение към ездата, наричат я занимавка за страхливци, които, безславно загубили колесницата си, бягат от бойното поле. Но при нарлаките още от номадските им поколения всичко е точно наопаки. За да накараш знатен нарлакски воин да седне в каква да е каруца, първо трябва да го вържеш. Или да го раниш до степен да не може да се удържи в седлото си.
Майстор Улойхо не беше нито знатен човек, още по-малко — воин. И надали някой би го упрекнал, сакат е все пак, недъгавите само Боговете да ги съдят, ако той би се появил на улицата в количка, бутана от плещест слуга. И въпреки това, когато Луга дойде за него на следващия ден по пладне, както обеща, слугата изведе пред гърбушкото кротко сиво магаренце от обора. Майсторът се покатери с пъшкане на самара, като недоумяваше безмълвно, защо го канят да посети харесания от Сонмор телохранител за Виона, вместо юнакът сам да му дойде. В края на краищата — кой кого наема?… Улойхо се сдържа и не попита побратима си.
Луга взе юздите на магарето и го поведе след себе си. Зад оградата чакаха момците от свитата. Кей-Сонмор нямаше от кого да се бои, ала тачеше обичая, млад вожд е все пак. Сред юначагите вървеше и Тормар, прогоненият от кръчмата на Стоум пазач. Крачеше най-отзад, за да не се мярка пред очите на вожда излишно. Носеше обикновена риза, вместо коженото си елече с парчета от ризница по него.
В същия ден Вълкодав едва не закъсня за службата си в „Сегванска зъбатка“, която започваше малко преди пладне заедно с отварянето на вратата на гостилницата за посетители. А стана така, защото Сигина неочаквано се примоли на Еврих да я вземе със себе си — младият арантянин се канеше да посети Дома на Близнаците.
— Научих, че там непременно ще дойдат синовете ми — заяви тя, както винаги безметежно. И се зае да връзва вървите на обущата си.
Вълкодав се позачуди, но после си рече, че душевно помрачената жена навярно се надява да припознае своите тайнствени синове среди недъгавите и болните. Или поне да поразпита дали някой ги е срещал. Половината от намерилите приют и помощ у двуцветните жреци бяха чуждестранни люде. А болните хора често имат нужда да говорят с някого, да споделят. Един наемник или дребен пътуващ търговец, докато е здрав и прав, за нищо на света не ще седне да си приказва с бедна непозната старица, на всичко отгоре и луда, ала докато лежи и бере душа в чужд край, всичко ще стори, за да привлече вниманието на жалостивата и мила баба, нека е странна малко, стига тя да седне до него и да изслуша какво му е накипяло на сърцето в този нещастен час…
Всеки има нужда от съчувствие.