Отначало той уж не възрази да приеме и певица в гостилницата, след като бе допуснал и граматика да припечелва. Действително, надвечер блюдата в дървената сушилня понякога звънтяха от дружния смях на посетителите, когато Рейтамира, лукаво стрелкайки с очи, дразнеше слушателите с песни на наемници. При това много ловко подменяше непристойностите в известните на всички куплети с остроумни намеци. Чираци и ратаи с по-просташки вкусове отначало презрително пуфтяха, ала после изведнъж им допадна облагородения вид на любимите им песнички, защото така ставаха още по-забавни именно заради това, че не огласяваха мръсните думи пряко.
Ала денем Рейтамира пееше съвсем други песни. И да я чуят идваха люде безпарични, от каквито Стоум нямаше никаква изгода, затова веднъж се опита да нареди на новия си пазач да не ги пуща в кръчмата.
„От какъв зор? — оглеждайки стопанина отгоре надолу изръмжа навъсено вянинът. — Не шумят, не буйстват…“
… Дружината, която вървеше нагоре по улицата откъм пристанището, на пръв поглед се стори чудновата на Вълкодав. Снажен млад мъж с властна осанка водеше подире си магаренце, неловко яхнато от гърбаво човече. Отстрани крачеха неколцина здравеняци с толкова откровено разбойнически мутри, че само с външния си вид даваха повод на стражата да ги задържи. А на всичко отгоре най-отзад се тътреше стар познайник — Тормар. Удивително кротък, потих от водата, та даже и се мъчеше да е по-нисък от тревата. Без коженото си елече, знака на смел юнак.
Вълкодав се взираше в приближаващите се съвсем безстрастно. Не познаваше Кей-Сонмор, макар да бе чувал вече за него.
През това време Луга спря пред гостоприемно отворената врата на кръчмата, с лекота свали Улойхо от самара и цялата свита влезе в гостилницата покрай застаналия на поста си вянин. Той забеляза как се промени лицето на Стоум, как мигновено опустяха двете най-добри маси и разбра, че не е сгрешил. В „Зъбатката“ отново бяха благоволили да довтасат важни гости. Важни — и опасни.
Слугините чевръсто изтриха за тях масите и пейките, а това никога досега не бяха правили, след което постлаха чисти покривки — за съществуването на покривки тук вянинът пък изобщо не подозираше. Брадатият главатар даваше нареждания, докато поръчваше гозби. Свитата се настани чак когато предводителят им седна заедно с недъгавия си спътник. Младият гърбушко погали с тънки пръсти ленената покривка пред себе си, като се озърташе непрестанно, сякаш очакваше да види някого. Няколко пъти погледът му се плъзна по лицето на Вълкодав, но веднага се отместваше. Вянинът забеляза на гърдите на сакатия верижка със засукано изковани звена, което означаваше майсторски сан в ювелирния занаят.
— Тук има човек, в когото Икташ не намери слабо място — прошепна Луга в ухото на наречения си брат, като очите му блеснаха съзаклятнически. — Тъкмо такъв ти трябва да бди над семейното ти огнище.
— Кой от всички? — почти жално попита Улойхо. — Тук има доста… и всички са такива… такива…
Дребният ювелир, който общуваше предимно със скъпоценни камъни и скъпи метали, отколкото с живи хора, нямаше и капка понятие от воински достойнства. Затова всеки як касапин или хлебар му се привиждаше като юнак — далеч по-внушително изглеждаха от слабия жилест, че и невисок Икташ.
— А ти отгатни! — захили се Кей-Сонмор. — Ако познаеш, девет дни от неговата служба аз ще я платя! Става ли? Съгласен?
— Съгласен — тутакси отвърна Улойхо. Бе глупаво да се надява да спечели, но даже при лош късмет джобът му не би бил натоварен с допълнителни разходи. Защо да не опита?
— Ей, певице! — гръмко, с цялата сила на дробовете си кресна изведнъж Луга, при което Вълкодав обърна глава. Бе свикнал, че от време на време в „Зъбатка“ се вясваше посетители като сегашните — наглед нито знатни, нито особено заможни, но пред които Стоум само дето на пръсти не ходи, навярно не без причина. Обикновено такива гости се държаха тихо и мирно, приказваха си полугласно и плащаха щедро, без да искат ресто. И не се задяваха с Рейтамира, за разлика от един подпийнал стражник.
— Слушам те, мой господине — отзова се младата жена. Вълкодав, като изхвърли онзи стражник онзи ден, търпеливо й беше обяснил, че не бива доверчиво да бърза да отвръща на повиквания. А ако настояват, да им казва да искат разрешение от „брата“, който стои край вратата. До днес след това нямаше нужда от повече убеждавания…
Като че ли и сега нямаше да се наложи, защото брадатият хубавец, подвиквайки на Рейтамира, скришом наблюдаваше вянина. Изпитваше пазача, не може да е друго. Но защо?…
— Знаеш ли да пееш „Пеперудата“? — като понамали гласа си, попита Кей-Сонмор. Вълкодав добре видя, че гърбавият майстор се изчерви. Тая песничка всички я знаеха — от пъпчиви отроци, та чак до немощни старци, отдавна забравили онова, за което младоците само мечтаеха. По-непристойни куплети не можеше да си представи човек. Рейтамира се поколеба, но във въздуха блесна златна монета, подхвърлена от ловка длан, и жената тръсна глава — блеснаха косите й, тежко плъзнали се по раменете й. Чевръстите й пръсти заиграха по струните.