Кей-Сонмор пръв започна да вие от смях и дори разтърка очи, макар че Рейтамира все още не се бе добрала до най-пиперливото и смешното. Тя си пееше така, както знаеше и както можеше да преиначи нехитрата история в песента — как момък гледа къпеща се мома, по чиято снага пърха зелена пеперудка. Момъкът горчиво съжалява, че не е на мястото на пеперудата, защото ако беше… нататък се изреждаха всички плътски блянове на героя от баладата.
Рейтамира обаче преобърна всичко с главата надолу. В нейната „Пеперуда“ млада рибарка си пада по дебел мързеливец, а зеленото насекомо изобщо липсваше от песничката. Простият народ взе да тропа в такт по масите. Ценителите на изтънчена поезия, отначало свели с погнуса очи, също започнаха да се хилят, без да потулват усмивките си.
Вълкодав, комуто също бе смешно и любопитно, внезапно застана нащрек — навън ставаше нещо нередно. Престана да слуша куплетите и надникна на улицата.
Човекът, тъкмо поел през площада към гостилницата, бе познат в цял Кондар. Господин Алпин, бъдещият конис, му бе роден брат. При това по-малък брат. По-големият бе извънредно засегнат от тази, според него, въпиюща несправедливост. Наистина, нима само затова, че обича да прахосва рано полученото наследство, не е достоен да стане владетел?… Че това също си е грижа! Пък и Кондар е имал и по-лоши управници…
Вече пет години той усърдно заливаше обидата с вино, но все не успяваше да я преглътне.
Любимото развлечение на Безпътния брат, както го наричаха зад гърба всички кондарци, бе да се премени като човек от простолюдието и да се шляе по кръчмите край пристанището, където да предизвиква кавги, за да може насетне да чупи носове и да избива зъби. Всеки кръчмар поне веднъж се бе парил от посещенията му, но стопаните бяха свикнали с безчинствата на ощетения благородник. Освен това знаеха, че той страшно се гневи, когато някой го разпознае. А не би го разпознал само мъртвопиян малоумен чирак. Ала какво да сторят — знатен мъж, нищо, че винаги чупи шишета, обръща маси, запретва полите на слугините — спасение няма… А и нали господарят Алпин накрая плаща за щетите, без дума да обели.
Безпътният брат бе, според хората, на четирийсет и две години. Ала изглеждаше на шейсет — повехнал, вечно подпухнал, с рошава мръсна коса на фъндъци едва ли не до пояса. Лицето — цялото в синини, уж белези на геройствата му в юмручните свади. На дело бяха следи от друго. Защото когато се вихреше в поредната гостилница, никой не се решаваше да му отвърне както подобава — с пестник в наглата зурла. Не дръзваха да го поставят на място дори току-що пристигналите в града мореходи — винаги първо тях предупреждаваха, та да не загазят. Поради тази причина Безпътният си въобразяваше, че е непобедим биткаджия. Не му отстъпваха само стените и стълбовете на оградите — той се блъскаше на пияна глава в тях, оттам му бяха синините.
Вълкодав го гледаше как се приближава към „Зъбатката“ и си мислеше, че обикновено разходките на Алпиновия брат се случват късно вечер, та той се събуждаше не по-рано от пладне в най-добрия случай. Какво ли го е накарало да се измъкне от леглото си в незапомнен час? И защо се е втурнал право към тази кръчма?…
Вянинът си рече, че е избързал със заключението, че след посещението на Икташ ще го оставят на мира. Грънци! Може и да има благородни врагове, Вълкодав вярваше, че има такива по света, макар досега рядко да бе срещал от тях. Брояха се на пръстите на едната ръка. И от този град числото им няма да нарасне. Виж ги ти, хитреци, искат да ме сблъскат с всесилния Алпин…
Безпътния беше сколасал да се накваси, но не достатъчно и сега срочно му трябваше да се доналее. Вълкодав следеше с поглед приближаващата се беля и мълчаливо си пожела нозете да отнесат велможата някъде наблизо — в „Сребърния фазан“, да речем. Напоследък там се събираха най-пропадналите пияници.