Не му провървя. Безпътния помете случило се на пътя му хлапе, чирак на сладкаря, събори сергийката му — зад гърба му двама слуги помогнаха на момчето да се изправи и му пъхнаха в ръката няколко сребърника, след което побързаха подир господаря си, — и твърдо взе курс към вянина.
Вълкодав не се отмести от прага.
— Почакай, любезни — полугласно и напълно приятелски му каза Вълкодав. — Малко си сбъркал. Ти си за там.
Сочеше му към „Фазана“. Същата ръка препречваше входа на „Зъбатката“ през Безпътния.
— Чух — добави вянинът, — че днес там докарали халисунско вино от ягоди, вселяващи храброст в юнашкото сърце. Да идем там, ще те почерпя.
Преди време, когато пак се опитваше да се издържа от служба на кръчмарски бияч и обираше реколта от синини, Майка Кендарат, която не одобряваше подобни начини за печелене на пари, съжали дивия и глупав, по нейните думи, свой ученик, затова му даде няколко съвета. Едно от нейните наставления той сега се опитваше да приложи.
Очите на Безпътния брат някога са били кафяви, но сега сякаш нямаха цвят. Дрехите му бяха осеяни с умело спретнати кръпки — комай даже средствата на Алпин не бяха достатъчни да сменят всяка седмица скъсаната премяна с чисто нова. Засега бе рано — едва малко след пладне, затова одеянието на благородника още имаше що-годе пристоен вид. Ала до вечерта Безпътния щеше да се сдобие с дупки по коленете и лактите, с лекета навсякъде, а широкото наметало щеше да е разпрано от горе до долу. И така вече имаше два дълги шева. Утре същото наметало навярно ще бъде дадено на някой просяк. Безпътния нарочно цепеше скъпия плат с нож — така му се струваше по-юнашко. Ден, в който не успяваше да съсипе поне една дреха, той смяташе за преминал напразно. Дори когато наистина някой му вадеше оръжие, той бе подкупен да погъделичка самолюбието на Безпътния и такива наемници много внимаваха да не го наранят истински.
Стъписан от словата на Вълкодав, Безпътния позволи да го вземат под ръка и да го поведат по посока към „Сребърния фазан“. На петата или шестата крачка обаче благородникът изведнъж се сети, че не е тръгнал да пие, а да се бие, и то именно с този тук пазач, за когото му шепнаха, не помнеше кой точно, че си заслужавало да го набие, за да не знае много. Братът на наследника на Кондар ядно изтръгна ръкав от дланта на вянина:
— Махни си лапите, келеш!…
Вълкодав си каза, че разпътният живот не ще довърши Алпиновия брат чак толкова скоро и определено не днес. Отпуснатото наглед тяло изведнъж се дръпна неочаквано мощно. Вълкодав едва успя да отпусне захвата си, за да не строши на велможния непрокопсаник някоя кост, опазили я Боговете. Безпътния се изрепчи още веднъж и Вълкодав погледна към слугите му. Те бяха разтревожени и почти се канеха да хукнат на помощ на господаря си, ала навреме разбраха, че пазачът внимава да не го нарани. Затова отново безучастно отстъпиха. Не го харесваха, пък и Алпин не ще ги накаже, ако допуснат брат му накрая да изяде един умерен пердах. Знаеха го от опит.
Вянинът заведе усмирения велможа, както и обеща, до вратата на „Фазана“. Тук стояха даже не един, а двамина здравеняци. Вълкодав постави в ръката на Безпътния меден грош и каза, многозначително поглеждайки към пазачите:
— Почерпи се, добри човече, и не споменавай с лошо.
Благородникът загледа тъпо гроша в шепата си, а Вълкодав не го изчака да се опомни, обърна се и се върна към поста си. Така е най-добре — махаш се от очите на винения роб, пък онзи след миг-два вече няма и да си спомни за теб.
В кръчмата цареше голяма веселба. Рейтамира току-що бе привършила „Пеперудката“, посетителите удряха подметки на чизми и обуща в пода, както бе прието сред нарлаките да се изразява възторг и одобрение, и гръмко искаха още песни в същия дух. Вълкодав леко съжали, че не е дослушал куплетите, но пък надали Рейтамира нямаше да повтори песничката друг път.
Видя му се много разхубавена. Оживена, поруменяла от вниманието на околните и от успеха. Съвсем не като онова наплашено сираче, което с Еврих отърваха от глупавия и жесток неин мъж от безименното селце край реката…
— Ей, вянино! — чу той. — Я ела, имам работа за теб!
Вълкодав първо се озърна към улицата, но не забеляза никакви признаци да му гласят ново безобразие и реши да се приближи. Викаше го младият разбойник, седнал на най-добрата маса до гърбавия си приятел. Сакатият имаше доста доволен вид на човек, спечелил някакъв облог.