Братът на Алпин се простря върху мръсотията.
Слугите вече идваха на бегом към господаря си. Единият рус, другият — тъмнокос, но си приличаха като близнаци, двама дебелобърнести млади чукундури, вече почнали да дебелеят на лесната служба. Такива шкембести роби Вълкодав бе срещал немалко през живота си. Като оядени котараци, забравили как се ловят мишки. Те никога не мечтаят да са свободни, никога не кроят как да избягат, а ако му хрумне на господаря да ги освободи, ще му паднат на колене, ще зареват със сълзи да не ги пъди от коритцето на топлата им кочинка…
— Ей, побойник! — викна тъмнокосият на вянина. — Махни си лапите, боклук!… Ти знаеш ли кого дръзваш да…
— И не ща да зная — каза Вълкодав. — Вземайте си го и се пръждосвайте, докато не е станало по-зле!
Вторият слуга изпъчи надменно шкембе:
— Господарят ни е свободен да иде, където му е угодно и ние не му нареждаме!
Вълкодав изкриви уста в неприятна усмивка:
— А аз съм свободен да му извия врата.
И лекичко натисна с коляно лакътя на извитата ръка на велможата, придържайки рамото като заковано за земята. Така никому не би могъл да строши врата, ала пакостният благородник нададе жален вой, което стресна слугите му. Рижавият пристъпи напред:
— Ама ти знаеш ли, че за това ще те…
Гласът му беше изтънял, към вродената му наглост се добави страх.
— Знам — кимна вянинът. — Само че първо трябва да ме хванат, а ти си им като в кърпа вързан. Ще те набучат на кол, задето не си опазил стопанина си!…
И тогава докрета третият слуга — белобрад дядка с доста спретната външност. Вълкодав не би се учудил, ако му кажеха, че старият роб е отгледал господаря си от пелени и навярно го обичаше като собствен син, пък бил той и непрокопсаник. Личеше му, че въпреки понесените обиди, е готов да застане срещу цяла шайка, за да отърве своя ръмжащ и квичащ възпитаник. Ако трябва — с цената на живота си. И вянинът не сбърка. Старецът падна на колене и продума задъхан:
— Бъди милосърден, добри човече, не го убивай!…
Не молеше за себе си. Възлестата сбръчкана длан замилва рошавата глава на Безпътния.
— Тук съм, господарю — рече кротко той. — Накажи мен, некадърния, задето те изоставих да попаднеш в беда… много са хлъзгави тия павета, господарю, прости ме, че не те подкрепих да не паднеш…
Вълкодав пусна благородника и отстъпи крачка назад. Безпътния се изправи първо на четири крака, после на колене. Старият роб го прегръщаше ласкаво. Велможата вяло го буташе, мърморейки:
— Махай се, задник магарешки… Ще наредя да те бичуват…
— Нареди, добри ми господарю, всенепременно нареди… — Верният възпитател вече му помагаше да си стъпи на краката. — Само че нека преди това да си идем оттук. Лошо място е тази улица, не за благородни господа… Кал навсякъде, локви, накъдето и да стъпиш, ще се намокриш… Нали си спомняш какъв дъжд се изля нощес, до заранта трополеше по покрива, нали? Кой ходи на разходки след такъв дъжд?
Младите роби се притекоха да подкрепят възрастния и всички заедно започнаха да чистят дрехите на господаря си от въображаемата кал. Всъщност, бе сух прахоляк.
— А освен това, знаеш ли, господарю, току-що намерих изпаднала от кесията ти монета… — не спираше да кудкудяка старецът. — Виж я, цял лаур, добри ми господарю, сечен в страната на лозята. Нали помниш Нардар, господарю? Помниш как твоят почитаем баща, да бъде ласкав с него Свещеният огън, те запозна с младия конис?… Хайде, да идем да купим още малко вино! Ще си го изпиеш под старите вишни, посадени от добродетелната ти майчица за у покой на душата на праведния й съпруг…
Белобрадият неволник редеше слова с весел и загрижен глас, а по бузите му течаха горчиви сълзи. Верният дядка се подпъхна под мишницата на господаря си, нарами го, и той, подпиран от три страни, пое с несигурна стъпка по улицата. Вълкодав изпроводи с поглед робите и господаря им, защото не бързаше да се връща в гостилницата. Зачуди се, ако бе го видяла одеве Майка Кендарат, какво ли би рекла на ученика си?… Вълкодав със срам си призна, че не би го похвалила.
Кан-киро, благородното кан-киро, трижди глупец е онзи, който го разбира само като изкуство да се сражаваш!… В името на Богинята, нека властва над света Любовта!… Вянинът въздъхна с горчива тъга. Изглежда, свещената мъдрост на Богиня Кан така и ще остане недостъпна за него. Век ще векува като кръчмарски бияч. Не е годен за нещо повече.