10. Хилядният ден
Когато Вълкодав се върна в къщата, Виона се беше оттеглила, навярно в покоите си да се преоблече, а майстор Улойхо заключваше вратичката на „Ковчежето“.
— Синът ни се събуди — каза с тиха радост ювелирът. — Виона го кърми…
Телохранителят кимна и понечи да излезе в градината, но Улойхо го спря.
— Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти призная, че те наблюдавах скришом? — попита сакатият майстор. — Разбираш, че хората се държат различно, когато попадат в тази стая за първи път. Виона, например, веднага ми посочи парчето синкав гранит и каза, че точно същия имало в родината й… поиска да го погали. Именно тогава си рекох, че не съм сбъркал с женитбата, че съм случил на съпруга… — Майсторът се усмихна. — Други хора пък изпитват желание да отмъкнат нещичко от скъпоценните камъни, вградени в стените. Тайничко ги чоплят, чупят нокти до кръв… ала още не бях виждал някого, дето да остане като… прости ме, но ти сякаш призрак видя. Аз твърде малко знам за твоето племе, вянино. Всички ли сте такива?
— Че откъде би познавал народа ми — бавно промълви Вълкодав. — У нас не добиват ни злато, ни сребро… а от камъните — само речни перли.
— Чакай! — изуми се дребният гърбав ювелир. — Нима твърдиш, че не разбираш от скъпоценни камъни? Не може да бъде в родината ти никога да не сте ги виждали!
Този сегванин, гостът ти, не прилича на лъжец, мислено отвърна Вълкодав. Значи него са го измамили. Под Големия зъб няма сини топази, там са жълтите. Небесносини и съвсем бистри се намират под Средния, в южните галерии. И под Големия зъб никога не е имало четирийсет и трето минно ниво. Преди десет зими там стигнаха до трийсет и второ, като в най-долните тунели хората почнаха да гинат заради бликащите подземни мечове, а после галериите съвсем се наводниха. Е, може оттогава да са стигнали по-дълбоко, не знам, само че неми се вярва. Ала — нейсе! Може и да бъркам. Може дори да е кривнала синята топазова жила изпод Средния зъб към Големия. И тук навярно греша. Но даже да е така, майстор Армар твоите камъни не ги е работил. Защото той почина тъкмо в годината на наводнението…
На глас обаче вянинът каза друго:
— Тук, в Кондар, сега имам един приятел, учен арантянин. Пътешестваме заедно. Той е посещавал родината на почитаемата ти съпруга и би могъл да я разведри с беседа, ако пожелаеш.
Майстор Улойхо помълча, взирайки се в лицето на телохранителя отдолу нагоре.
— Да я попитаме — каза сетне.
Денят преваляше, наближи вечерта. И колкото по-ниско слизаше слънцето по небесната си пътека, толкова по-тиха и плашлива ставаше Виона. Вълкодав вече не се удивляваше на тази й промяна, която я сполиташе по залез, но не можеше да свикне. Сутрин жената на ювелира бе безгрижно младо момиче, чуруликащо като птица на клонче. Здрачът я превръщаше в наплашено същество, сякаш преследвано от вълци сърне. Стряскаше се от всеки шум, примираше от всяка сянка. Вянинът много бързо се убеди, че страховете на Виона не са причинени само от лоши спомени в главата й, нито от смущения в сърцето и душата. Не, не бяха каприз, Вълкодав го разбра още първата си вечер като неин пазач. Когато една млада майка изведнъж грабва младенеца си от люлката и, ужасявайки слугините, хуква сама, без да знае накъде, все едно бяга от неминуема смъртна заплаха — това все нещо значи. Първия път той я пресрещна незабавно, прегърна я по братски и не я пусна, докато тя не спря да трепери, докато не секнаха риданията й, преминаващи в леки гърчове, а очите й не си върнаха смисления израз.