Така мълви светлокосият арантянин, седнал върху гредата на рударския скрипец, въртян за двама от злия и издръжлив вянин. Често арантянинът се превива на три от кашлица. Тогава бившият учител притиска ръце към гърдите си и сърдито извръща глава, скришом бърше изплюта кръв от брадата си.
„А ти подарил ли си някому живот?“ — попита го веднъж Сивият пес.
„Любов съм давал — отвърна арантянинът. И добави с крива насмешка: — И всеки път се пазех да не зачена дете… Глупак бях. Защото сега, като си помисля, че там някъде можеше щерка или син вече да тича, играе… би ми се стоплило сърцето. Все пак… продължение…“
От онзи ден в дома на ювелира Улойхо тръгна една безспирна странна седянка. Всеки ден идваха гости. И майсторът, съвсем против навика си, зарязваше инструментите и работата си. Дойде Кей-Сонмор, дойде почитаемият му баща, съпроводен от мълчаливия Икташ, който, щом видя Вълкодав, му кимна като на стар приятел, а насетне цяла вечер не се отдели от Виона. Сонмор подкачи Вълкодав, като го попита оздравял ли е вече („От какво си болен?…“ — веднага се стресна Улойхо).
Луга пък доведе Рейтамира, явно превърнала се в негова любимка, и тя пееше и свиреше за радост на гостите и стопаните.
Друг път се отби Еврих. Той наистина успя да разведри господарката, с която си говореха за Мономатан, където граматикът бе ходил още осемнайсетгодишен и не бе забравил езика. След дълга беседа те с Виона решиха, че той може и да я е срещал случайно, докато е странствал по горските реки с лодка. Тя, разбира се, изобщо не помнеше да е зървала светлокож чуждоземец, нито той се сещаше за синеоко голичко детенце, но нима това бе важно?… Важното бе, че увлечени в разговори и край богата трапеза никой не забеляза как се изтърколи нощта, още една нощ, толкова страшна преди за Виона. На разсъмване Еврих си тръгна, като обеща да дойде пак — стопанката не го пусна, преди да го стори.
Но, разбира се, най-честите посетители бяха съвсем непознати на Вълкодав. Той отлично виждаше, че втренченият му, напрегнат и дебнещ взор им е неприятен, бодеше ги дори в гръб. Ала какво да стори?… Вълкодав би предпочел да се срази с дузина улични главорези, отколкото да има работа с един-единствен убиец, възпитан от поклонниците на Смъртта. Защото такъв човек не се бои от гибел, такава мисъл изобщо не съществува за него, което го прави извънредно опасен противник. Той не се брани и не пази живота си. Той е изцяло устремен към задачата си да убие. И как можеш да го различиш, откъде да знаеш каква маска ще надене, за да проникне в къщата на майстора?… Ще се престори на стар познат, многократно гостувал и дори преспивал в дома ти? На любим и проверен слуга? На млада робиня, уж случайно купена на търг?…
Вълкодав не за първи път се сблъскваше с почитателите на Морана. И си даваше ясна сметка, че не познава даже забележима част от всичките им уловки и хитрини. Защото не е дадено на един воин да узнае всичко това, след като произхожда от народ, свикнал да нарича смъртта Неканена гостенка… а не Вездесъща или Желана… Как ще разпознаеш един отровител, да речем, след като той с лекота, че и с радост ще вкуси от собствената си отрова, само и само да лиши пазачите от бдителност?…
Някога вянинът се питаше защо все пак никой не харесва особено телохранителите. Уж честен и почтен занаят, живота господарски да браниш, пък за всички отстрани тази служба е неприятна… Сигурно, реши Вълкодав, тъкмо заради тая подозрителност вечна, която струи през очите на пазача. Няма що, голяма радост е всеки ден да виждаш край себе си намръщен и застанал нащрек мъжага, подобен на голямо настръхнало куче! Не мило животно, с което да си поиграеш, да поговориш, да го погалиш… Я посегни — ще ти заръмжи, зъби ще покаже. Не ми пречи, ще значи това ръмжене, не ми пречи да те опазя!…
— Гледам, че си по-спокоен, когато сам подбираш гостите — каза му майстор Улойхо. Вянинът отвърна сухо:
— Нека бъде така, както е по-добре за госпожата.