„И още да знаеш — казваше баба, — вилите нивга не идват зимъс, защото по това време Светлите Богове се оттеглят да си почиват на Острова на Живота, а откъм Железните планини в нашия свят се носи диханието на Морана, Смъртта…“
Девиците-Птици се оказаха точно каквито ги описваше баба…
Злосторниците бяха същите, каквито на Вълкодав бе дадено да ги разгледа в спомена на вилата. Само че сега лицата им не бяха изкривени от похот и желание да нараняват с безнаказаността на палачи. Просто шестима мъже. Силни, здрави. За незнаещо око дори юначни, красавци. Но Вълкодав не би съумял да ги види като хубавци, даже да се насилеше. За него бяха черни и грозни. Седяха около гаснещия огън, на който си готвеха храна. И нещо ги веселеше, смееха се заразително, до сълзи. Не бързаха да продължават пътя си на юг. Изглежда, изобщо за никъде не бързаха. Вълкодав дочу название на град — Тин-Вилена. И нещо за някакъв наставник, способен да възпита воините непобедими. Нямаше време да се вслушва повече.
Наемниците се бяха разположили на уютна слънчева полянка, защитена със скали от студения вятър, повял откъм близките снегове. Вълкодав се изкачи до тях по дълбока пукнатина в склона. Захвана се за ръба на полянката, набра се и се изправи в цял ръст, без да се крие. И веднага тръгна към огъня. Злосторниците не го бяха чули да пълзи по процепа, забелязаха го едва когато пое към тях. Имаше да върви двайсетина крачки.
След цялото това катерене и тичане по стръмнините друг би се уморил до омекване и треперене в коленете, но Вълкодав не усещаше нито капка изтощение. Навярно после умората щеше да го затисне, връщайки си тъпкано за това, че я е пренебрегвал. Ала сега чувстваше тялото си единствено страховито подгрято и готово за битка.
Шестимата се озърнаха, видяха го и дружно зацвилиха от смях. Така става на края на голяма веселба — всичко предизвиква кикот, пръст да покажеш, сякаш голяма шега си направил, всички падат и хълцат, ха-ха-ха…
— Я, още един мераклия довтаса!
— Уха, братлета, ама да не би вянин да ни е добре дошъл!
— Само такъв ни липсваше…
Вълкодав крачеше мълком. Главатарят, когото веднага безпогрешно определи, беше солвянин. Як здравеняк с широко лице, рижаворуса брадица и коса със същия цвят, се извърна наполовина и с безметежни светлосини очи косо следеше приближаващия се непознат. Погледът на главатаря беше измамно разсеян и наивен, сякаш на пеленаче. Когато срещнеш такива очи, винаги ти се струва, че са устремени в мечтания, че не гледат теб, а през теб или съвсем покрай. И виждат там нещо достъпно само за тях, цял неведом свят може би.
Сигурно някои се хващат на това. Подлъгват се по вида на солвянина, който приличаше на добродушен богатир от преданията, нещо като питомен мечок. Май жените харесват такива като него. Но Вълкодав знаеше като какъв бе отразен този юнак в зениците на момичето, запратено първо от него, красавеца, в бездната от болка, ужас и унижение.
Водачите на воини никога не са глупави. И този солвянин не беше такъв. Той, разбира се, тутакси съобрази, че неканеният пришълец не се е отбил към огъня им случайно. Пък и Вълкодав не криеше намеренията си. Вървеше по начин, по който обикновено никой не се приближава към приятели. А освен това водачите на воини притежават достатъчно предпазливост и предвидливост. Затова главатарят не посегна към оръжието си, остави го да кротува в ножницата, вместо това за всеки случай извика към непознатия:
— При нас ли идваш, добри момко, или покрай нас нозете те носят?
Вълкодав спря на десет крачки от забравилите за смях мъже. Без да промълви и дума, протегна ръка напред и полъх на вятъра разклати вкоравената от кръв бяла вълнена тъкан. Дали насилниците познаха или не парчето от наметало, но сутрешната им „забава“ бе още твърде прясна, за да я забравят. Едни веднага си спомниха какво са свършили, други с малко закъснение и с малко усилие. Ала и едните, и другите бяха от онзи сой хора, които не държат в паметта си образите на чуждо страдание.
Свободната ръка на Вълкодав без припряност се пресегна зад рамото, дланта спокойно легна върху сребърната дръжка и мечът с тихо съскане изпълзя от кожената си бърлога. Две и кусур години тази ръка бе свикнала да вади оръжието гладко, понякога само за да не забрави как се прави.
— Е, вянино, май ни се сърдиш, задето не сме ти пуснали и на теб момичето, а? — изръмжа главатарят.
Вълкодав не откликна на оскърблението, макар тези слова да бяха едва ли не най-лошото нещо, което може да чуе за себе си мъж от неговото племе. Той пусна парцалчето да падне и сключи двете си длани на дръжката на меча. После отново тръгна напред. Нито бързо, нито бавно, с едно безмълвно послание: скачай и се отбранявай, ако не искаш да те посека седнал.